Питър Мей - Човекът от остров Луис

— И кой ще ни накара, ти ли? — попита Алекс.

— Да, и ако не вярваш, ще ти сритам задника.

Нямах съмнение чий задник щеше да бъде сритан в крайна сметка, но съдбата бе решила иначе. Преди Къри да успее да отвърне, Питър се метна към него, за да вземе бирата си, но успя само да я избие от ръката му. Тя се превъртя няколко пъти и падна право върху оберлихта, като го строши. В следващия миг тишината бе взривена от звучна експлозия. Бутилката падна върху пода на залата отдолу като пенеста бомба, последвана от същински дъжд от стъкло.

— Света Богородице, Майко Божия — чух Катрин да шепти. Последва невъобразима суматоха, в която всички бяха на крака, а сенки на момчета и момичета се стрелкаха в паника към източното и западното крило, зарязвайки бира и храна на покрива.

В тъмнината на тясното стълбище всеки блъскаше с лакти останалите, мъчейки се да си пробие път към долната площадка. Накрая се изсипахме като торба подплашени плъхове в спалното помещение и се устремихме по посока на своите легла.

Когато вратите се разтвориха и лампите светнаха, всеки вече се беше завил презглава и се правеше на заспал. Това, естествено, нямаше как да заблуди господин Андерсън. Той застана на прага с мораво от гняв лице, а черните му очи хвърляха мълнии. Няколко секунди остана мълчалив, изчаквайки разчорлените глави да се надигнат от възглавниците, а престорено сънените физиономии да се извърнат към него. Щом заговори, гласът му бе овладян, почти спокоен, което го правеше още по-застрашителен.

— Знам, разбира се, че не всички сте участвали в това. Затова призовавам онези, които не са виновни, да се разграничат сега, освен ако не искат да споделят наказанието на останалите.

Разсилният се появи зад гърба му, все още по чехли и пижама. От целия персонал на заведението той се държеше най-добре с нас, но сега лицето му бе пребледняло, а очите му сновяха плахо. Господин Андерсън се приведе към него и той прошепна няколко думи в ухото му, твърде тихо, за да ги чуем. Директорът кимна и го освободи, след което отново се обърна към нас.

— Храна и алкохол на покрива! Глупави момчета! Как очаквахте да ви се размине? Хайде, онези, които не са били там, да вдигнат ръце.

Той зачака и ето че тук и там из помещението колебливо започнаха да се вдигат ръце, обозначавайки виновниците на принципа на изключването.

— Така — кимна мрачно господин Андерсън. — А кой беше отговорен за набавянето на алкохола?

Мъртва тишина.

— По-живо! — прогърмя гласът му в нощта. — Издайте го, инак ще си изпатите наравно с него.

— Моля, господине, Алекс Къри донесе бирата — произнесе треперливо Томи Джак, един от най-малките сред нас.

Щеше да се чуе, ако някъде в Англия бе паднала карфица. Директорът се извърна към нарушителя, който бе седнал в леглото, опрял лакти върху коленете си.

— И какво ще направите сега? — попита предизвикателно Къри. — Ще ме нашибате с каиша ли? Само опитайте!

По устните на господин Андерсън пробяга злобна малка усмивчица.

— Ще видиш какво ще направя — отвърна само той. После пристъпи към малкия Томи и презрително процеди: — Никой не харесва момчетата, които портят приятелите си. Сигурен съм, че това е урок, който ще усвоиш добре тази вечер.

После угаси лампите, излезе и затвори вратата. След малко в мрака се разнесе уплашеният гласец на Томи:

— Аз без да искам, честна дума.

И ръмженето на Алекс Къри:

— Ах, ти, шибано копеленце!

Преди нощта да изтече, Томи наистина изпита върху собствения си гръб истината, че понякога да си държиш езика зад зъбите е най-разумното поведение. Повечето от онези, които вдигнаха ръце, също получиха подобни уроци.

Останалите с трепет очаквахме възмездието, което господин Андерсън бе подготвил за нас на сутринта.

За наше удивление, не се случи нищо. Напрежението по време на закуска беше осезаемо — обичайно шумната столова бе смълчана, сякаш и питомци, и персонал бяха твърде уплашени, за да говорят. После, когато тръгнахме строени в колона по двама надолу по хълма към училището, безпокойството ни започна лека-полека да се разсейва. До вечерта почти бяхме забравили за инцидента.

Прибрахме се по обичайното време и всичко изглеждаше наред, с изключение на факта, че Алекс Къри го нямаше. Бе напуснал сиропиталището завинаги. Едва когато се качихме в спалното помещение, видяхме, че торбите с вещите ни са изчезнали. Всички до една. Изпаднах в паника. В моята беше пръстенът на майка ми. Втурнах се надолу по стълбите, пламнал от гняв и възмущение, и в коридора на първия етаж се сблъсках с разсилния.