Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Да, но тогава той още не се е бил докоснал до Бога, нали? С такива като него, дето са намерили правия път, няма излизане на глава. Защо им е да слушат теб или мен, след като Всевишният им говори?

Фин усети странна тръпка, сякаш чуваше самия себе си. От момента, в който родителите му бяха умрели, целият му живот представляваше непрестанна битка между вярата и гнева. Ако вярата надделееше, го обземаше гняв към Бог, който бе отговорен за катастрофата. Затова по-лесно му бе да зареже вярата и да презира онези, които я имат.

— Време е да поговориш с него като мъж с мъж — каза Маршели, но в гласа ѝ липсваше убеденост, сякаш не вярваше, че синът ѝ някога ще е способен да се опълчи на Доналд Мъри. Фионлах също долови това и се подразни още повече.

— И за какво да му говоря? За великите си перспективи? За чудесното бъдеще, което мога да осигуря на дъщеря му и внучката му? — Той вече излизаше и вятърът почти отнесе последните думи. — Що не се разкараш и не ме оставиш на мира! — Сетне външната врата се захлопна подир него.

— Съжалявам — каза Маршели, изчервена от смущение.

— Няма за какво. Той е просто едно момче, изправено пред твърде тежки отговорности за възрастта си. Трябва първо да довърши образованието си. Тогава ще може да гледа деца и семейство.

— Няма да го направи — поклати глава тя. — Бои се да не ги загуби. В края на годината смята да напусне училище и да си намери работа. Да покаже на Доналд Мъри, че приема ролята си сериозно.

— Като пропилее единствения шанс да изгради някакво бъдеще? Положително Бог не иска и той да поеме по стъпките на баща си.

Очите на Маршели припламнаха негодуващо за миг, но тя си премълча.

— Поне едно е сигурно — побърза да добави Фин. — И самият Доналд не би го уважавал, ако постъпи така.

— Много мило от твоя страна да се появиш след всички тези години и да започнеш да ни учиш как да уреждаме животите си. — Тя вдигна чиниите и ги струпа с трясък на плота до мивката. После сама опря длани върху него и обори глава. — Писна ми, Фин. Писна ми от всичко. От тормоза на Доналд Мъри и неговото набожно лицемерие. От мекушавостта на Фионлах. От това да уча на стари години и да се надявам на неща, които навярно никога няма да станат. — Тя си пое пресекливо дъх. Когато изправи гръб и се обърна отново към Фин, личеше, че е на прага да рухне. — А ето сега и баща ми. Какво ще правя с него?

Щеше да е най-лесно да отиде и да я прегърне, да я увери, че всичко ще бъде наред. Но това щеше да е заблуда. Нямаше смисъл да се преструват. Затова просто каза:

— Ела. Седни и ми разкажи всичко, което знаеш за него.

Тя се отблъсна отпаднало от плота и се отпусна върху стола. Напрегнатото ѝ лице изглеждаше бледо и изпито под ярката електрическа светлина, но все пак в чертите ѝ още личеше някогашното малко момиче. Момичето със сините панделки, което бе седнало до него в първия учебен ден и бе предложило да му превежда, защото неговите родители по някаква непонятна причина го бяха научили само на келтски. Той се пресегна през масата да отметне кичур коса от челото ѝ. За един кратък миг тя вдигна ръка и докосна неговата, преди да я пусне да падне отново. Мимолетен спомен за някогашната им близост.

— Татко е дошъл от остров Харис съвсем млад, на осемнайсет или деветнайсет години. Постъпил като ратай във фермата Милънейс. — Тя стана да вземе от шкафа полупразна бутилка червено вино и си наля една чаша. Предложи и на Фин, но той отказа. — Някъде по онова време срещнал майка ми. Нейният баща бил пазач на фара в Бът и семейството ѝ живеело там. Знам, че татко ходел всяка вечер след работа да я види, дори и за няколко минути. Независимо от времето. Седем километра във всяка посока. — Тя отпи голяма глътка от виното. — Това се казва любов, а?

— Наистина — усмихна се Фин.

— Посещавали заедно всички танцови забави. Излизали близо четири години, когато старият фермер на Милънейс внезапно умрял и трябвало да се търси нов наемател. Татко кандидатствал и го одобрили, но при условие, че се ожени.

— Добър повод за романтично предложение.

Маршели също неволно се усмихна.

— Мисля, че мама е била доволна, задето най-сетне нещо го е подтикнало да събере кураж. Оженили се в църквата в Кробост. Бащата на Доналд Мъри ги венчал и през целия си останал живот са се борили със земята, за да изкарват препитание и да отгледат мен и сестра ми. Откак се помня, баща ми нито веднъж не е напускал острова. И всъщност това е всичко, което знам за него.