Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Не можеш да ме виниш за това. Ти бе този, който ме прогони.

Външната врата се отвори, пропускайки за кратко вятъра и дъжда. Фионлах се появи на прага с порозовяло лице, мокри дрехи и полепнала по гумените ботуши кал. Изглеждаше учуден да завари Фин на кухненската маса.

— Събличай се и сядай — рече майка му. — Вечерята е готова.

Младежът събу ботушите, окачи якето си на закачалката и отвори хладилника за бутилка бира.

— Е, какво стана с дядо?

— Баба ти не го иска повече у тях. — Маршели отметна кичур коса от лицето си и постави на масата три чинии с чили кон карне 4 4 Мексиканско ястие от месо с лют сос. — Б.пр. , сервирано върху подложки от варен ориз. — Трябваше да го оставим в старческия дом „Дън Айсдийн“, докато реша какво да правя с него.

Фионлах се залови да тъпче устата си с храна.

— А защо не го доведохте тук?

Маршели хвърли крадешком поглед към Фин и той отново долови в него нотка на вина.

— Защото сега се нуждае от професионални грижи. Както физически, така и умствено.

Момчето обаче нямаше намерение да я оставя на мира.

— Това не ти пречеше да се грижиш за майката на Артър. А тя дори не беше твоя плът и кръв.

— А какво ще кажеш ти да му сменяш чаршафите всеки път щом ги нацапа? — В тона ѝ звучеше цялото негодувание, сдържано в продължение на двайсет години. — Да ходиш да го търсиш из полето, щом се загуби, да го храниш с лъжичка и да го пазиш час по час да не направи някоя беля?

Вместо отговор, Фионлах само сви рамене и продължи усърдно да омита чилито си.

— Има едно малко усложнение — намеси се Фин.

— Какво? — бегло го удостои с поглед младежът.

— Преди няколко дни край Сиадер са изкопали тяло на млад мъж, приблизително на твоята възраст. Уликите сочат, че е престоял в торфа около половин век.

Вилицата на Фионлах спря на половин път до устата му.

— Е, и?

— Бил е убит.

Вилицата бавно се отпусна обратно в чинията.

— Но какво общо има това с нас?

— Изглежда, че е имал някаква роднинска връзка с дядо ти. Което ще рече, че също с майка ти и теб.

— И как са могли да узнаят? — смръщи вежди Фионлах.

— Посредством ДНК — намеси се Маршели.

Момчето примигна, преди да осъзнае смисъла на думите ѝ.

— Пробите, които дадохме миналата година!

Тя кимна.

— Знаех си! А са били длъжни да ги унищожат. Аз подписах формуляр за отказ от съхраняване в базата данни.

— Същото са сторили и другите — каза Фин. — Освен, очевидно, дядо ти. Вероятно не е разбрал.

— И просто са го вкарали в компютъра, като някакъв престъпник?

— Ако няма какво да криеш, няма и от какво да се боиш — възрази Маршели.

— Това е нарушаване на личното пространство, мамо. Как можем да сме сигурни кой ще се докопа до тази информация и какво ще направи с нея?

— Напълно резонен аргумент — рече примирително Фин. — Но тъкмо сега по-същественото е друго.

— Така ли? Кое?

— Личността на убития и неговата връзка с дядо ти.

Младежът се озърна към майка си.

— Навярно му е братовчед, или нещо подобно?

Маршели поклати глава.

— Доколкото знаем, той няма роднини.

— Значи трябва да е имало някой, за когото не знаем.

— Очевидно — сви рамене тя.

— Добре, да речем, че въпросният човек е бил роднина на дядо. И какво?

— Само това — рече Фин, — че от полицейска гледна точка Тормод е най-вероятният му убиец.

Около масата настана потресена тишина.

— Наистина? — промълви Маршели, която едва сега узнаваше новината.

— Да — отвърна Фин и отпи дълга глътка от бирата си. — Вероятно ще пратят външен разследващ екип и баща ти ще бъде първото и единствено име в списъка им от заподозрени. Затова най-добре час по-скоро да си изясним кой е убитият.

— Е, вие може да се заемете с това — каза Фионлах, като довърши порцията си. — А аз си имам друга работа. — И като излезе в антрето, започна да нахлузва ботушите, от които върху плочките се посипаха бучки засъхваща кал.

— Къде отиваш? — Челото на майка му се проряза от бръчка на загриженост.

— Имам среща с Дона в клуба в Кробост.

— О, значи баща ѝ е благоволил да я пусне? — Тонът на Маршели тегнеше от ирония.

— Мамо, моля те, не започвай.

— Ако това момиче имаше капка кураж, отдавна да е пратило преподобния Мъри по дяволите. Сто пъти ти казах, че можете да живеете при мен. И тримата, заедно с бебето.

— Не познаваш баща ѝ. — Фионлах почти изплю думите.

— О, познавам го, и още как. — Тук тя хвърли мимолетен поглед към Фин. — Не забравяй, че сме отрасли заедно.