Питър Мей - Човекът от остров Луис

Екън и кимащият ме придържат, докато се покатервам върху стола и стъпвам в мивката. Вече мога да достигна резето на прозореца. Но то, проклетото, не ще дори да помръдне. Натискам с всичка сила, докато пръстите ми побеляват.

Изведнъж коридорът зад нас светва. Чувам стъпки и гласове и в гърдите ми се надига паника. Някой все пак ни е изпортил. Мамка му!

Зад прозореца има само чернота и стичащи се капки дъжд. Трябва на всяка цена да изляза. Отвън ме чака свободата. Започвам да блъскам с юмруци, усещайки как стъклото се огъва от ударите ми.

— Спрете го! — вика някой. — Спрете го, за бога!

Най-сетне стъклото се чупи. Пръска се на парчета. Усещам болка, виждам кръвта, стичаща се по ръцете ми. Вятърът и дъждът ме блъсват в лицето и едва не ме събарят.

Някъде пищи жена.

Но аз виждам единствено кръвта. Тя пропива пясъка. Фосфоресциращата пяна на вълните се обагря в розово под лунната светлина.

Фин свърна с колата покрай кробосткия клуб, зад който се намираше футболното игрище. Отвъд следваха хълмовете, с пръснати по тях къщи, обърнати на югозапад, с гръб към ледения повей на арктическите ветрове. По цялата разпокъсана брегова линия морето беснееше, бучеше и се пенеше — неуморни табуни от бели коне, стоварващи се върху упоритите и неподатливи черни скали.

Слънцето ту се показваше, ту се скриваше през пролуките на гонените от вятъра облаци, хвърляйки хаотични петна от светлина върху торфените полета, където надгробни камъни, вкопани в меката почва, бележеха отминаването на поколенията. Малко встрани, на север, ясно се очертаваше горната част на фара в Бът. Фин предполагаше, че майката на Маршели е последвала някакъв първичен инстинкт, връщайки се към корените на своето детство. Към спомена за редките, изненадващо слънчеви дни, за свирепите бури, за вилнеещото море, стоварващо талазите си върху скалите в подножието на фара. От кухненския прозорец в задната част на едноетажната къща, където семейство Макдоналд се бе оттеглило на старини, се откриваше ясна гледка към скупчените бели и жълти постройки, където бе живяла някога, и към червеникавата тухлена кула на фара, устояла безброй сезони на стихиите, за да предупреждава моряците за дебнещите в морето опасности.

Докато госпожа Макдоналд им приготвяше чай, Фин надзърна през този прозорец и видя образуващата се на небето дъга, ярка и пъстроцветна на фона на мрачните облаци. Ослепителните слънчеви лъчи, докосващи на места океана, караха развълнуваната му повърхност да изглежда като кована мед.

Той забеляза, че купчината торф за горене в малкия заден двор е силно намаляла, и докато слушаше бърборенето на старата жена, развълнувана да го види отново след толкова години, се зачуди кой ли ще нареже нов. Още с влизането долови познатия аромат на рози и той отприщи в него рояк от спомени. Домашно приготвената лимонада в тъмната прохладна кухня с каменен под. Игрите сред балите сено в плевнята на фермата. Мекият, напевен английски акцент, който му се бе видял толкова странен навремето.

— Трябва ни малко информация за татко — чу Маршели да произнася. — Изискват я от старческия дом. — Двамата се бяха разбрали за момента да не разкриват истината пред майка ѝ. — Ще е добре също да взема и старите албуми със снимки. Според лекарите, ако ги разглеждаме заедно с него, това ще стимулира паметта му.

Госпожа Макдоналд с удоволствие изрови семейните фотографии и дори прояви желание сама да им ги покаже.

— Напоследък толкова рядко имаме компания — рече, сякаш прогонването на Тормод от живота ѝ никога не се беше случвало. Своеобразно отрицание. Или кодирано послание. Тема, неподлежаща на обсъждане.

Албумите бяха близо дузина, като най-новите имаха обложки на ярки цветя, а по-отдавнашните — на тъмнозелени квадрати. Най-старите пък, наследени още от нейните родители, криеха колекции от избледнели образи на отдавна починали хора, облечени по модата на една друга епоха.

— Това тук е дядо ти — посочи тя на Маршели образа на висок мъж с къдрава черна коса върху стара гланцирана фотография с пречупени краища. — А ето я и баба ти. — Дребна жена с дълга руса коса и леко иронична усмивка. — Какво ще кажеш, Фин? Същинска двойничка на Маршели.

Действително, приликата бе поразителна.

После дойде ред на снимките от собствената ѝ сватба.

Абсурдно ярки цветове от шейсетте, широки панталони, ризи на цветя с огромни яки. Дълги коси, бретони и бакенбарди. Фин се почувства почти неудобно заради тези хора и се запита как ли бъдещите поколения ще гледат на фотографиите от собствената му младост. Онова, което днес е шик, почти винаги изглежда смехотворно в ретроспекция.