Питър Мей - Човекът от остров Луис

Тя ме изгледа и поклати глава, изпълнена със съжаление към моята неопитност.

— И в двете крила има стълбища, водещи към тавана. Щом се качите на най-горната площадка, ще видите врата отстрани. Тя никога не се заключва, а оттам тръгва по-тясна, дървена стълба към покрива. Той самият е плосък и напълно безопасен, стига да стоиш далеч от ръба. Единственото място, където момчетата и момичетата могат да се събират без проклетият персонал да им виси над главите. — Тя се ухили похотливо. — Може да стане интересно.

Начаса усетих възбуда, сякаш едър червей се затърчи дълбоко в слабините ми. Отдавна се бях научил да мастурбирам, но никога дори не бях целувал момиче. А изражението в очите на Катрин бе доста недвусмислено.

През целия следващ ден едва сдържах вълнението си. Часовете в училище се точеха вбесяващо бавно и в края на следобеда не помнех нито една думичка от тях. На вечеря в столовата ядохме малко, за да не развалим апетита си за предстоящия пир. Разбира се, не всички щяха да дойдат. Някои се бояха, а други бяха твърде малки. Мен обаче не можеха да ме удържат дори с въже, а Питър поначало нямаше страх.

Малко преди полунощ общо десетина момчета се измъкнахме от спалното помещение. Алекс Къри водеше групата. По неведом за мен начин бе успял да се сдобие с дузина бутилки бира, които разпредели помежду ни, за да ги носим.

Никога няма да забравя усещането, което изпитах, излизайки от тъмното стълбище върху просторния, облян от лунната светлина покрив. Това бе бягство, освобождаване, далеч надхвърлящо дори тайните ми разходки напоследък. Идеше ми да вирна лице към небето и да извикам. Естествено, не го направих.

Събрахме се по средата, зад фронтона с часовника и леко встрани от големия оберлихт, осветяващ горния етаж. Момичетата носеха храната, момчетата — бирата и всички насядахме в рехав кръг, като се тъпчехме с курабии, сирена, сладкиши и топяхме пръсти в буркани с конфитюр. Отначало говорехме шепнешком, но след като бирата накваси гърлата ни, станахме дръзки и безгрижни. Аз за първи път в живота си опитвах алкохол и ми се нравеше усещането от пенливата горчива течност, която се вливаше така леко в гърлото и сваляше всички задръжки.

По някакъв начин се озовах седнал редом с Катрин и раменете ни се докосваха. Можех да усетя нейната топлина през пуловера, да подуша аромата, който ми се щеше да вдишвам до безкрай. Нямам представа какъв беше, но винаги витаеше около нея. Леко тръпчив, вероятно някакъв парфюм или тоалетен сапун, получен от леля ѝ. Но неизменно ме възбуждаше.

Леко замаян от бирата, добих кураж, на какъвто и сам не знаех, че съм способен. Протегнах ръка и я прегърнах, а тя се прислони до мен.

— Какво се е случило с вашите? — попитах. Това бе въпрос, който рядко се задаваше. В сиропиталището не ни поощряваха особено да мислим за миналото си.

— Майка ми умря — каза тя след продължителна пауза.

— А баща ти?

— Бързо успя да си намери друга жена. Такава, която да му народи куп хлапета, като добра католичка. Мама получила усложнения при раждането ми и не е могла да има повече деца.

— Не разбирам — рекох объркано. — Защо не си останала да живееш при тях?

— Тя не ме искаше.

Усетих жегване от болката в гласа ѝ. Едно беше да изгубиш родителите си, а съвсем друго — собственият ти баща да те прогони, защото не си желан. Погледнах я крадешком и останах потресен от сребристите сълзи, които се стичаха по бузите ѝ под лунната светлина. Бедната, смела Катрин. Възбудата, която бях изпитвал допреди минута се стопи и сега исках единствено да я утеша, да знае, че е желана от някого на този свят.

В същия момент откъм отсрещната страна на оберлихта настъпи оживление. Няколко момчета бяха взели още неотворената бутилка бира на Питър и я подхвърляха помежду си, като го дразнеха и караха да тича наоколо в напразни опити да я улови. Алекс Къри явно бе инициаторът, съдейки по това как подвикваше и насърчаваше останалите. Всеки знаеше, че на Питър леко му хлопа дъската и че е лесна жертва, ако не съм аз да го защитя.

Разбира се, не можех да меря сили с Алекс Къри, но станеше ли дума за Питър, бях готов да се опълча на всекиго. Бях дал обещание на майка си и нямах намерение да го нарушавам.

— Ей! — извиках почти с пълен глас, ставайки от мястото си. Играта моментално спря и от всички страни ми зашъткаха. — Зарежете тая простотия — казах в застиналия нощен въздух. Забелязах, че звуча доста по-храбро, отколкото се чувствах.