Не ни пускаха да присъстваме на сутрешната протестантска молитва. Не че аз самият изгарях от желание да слушам словото Божие. Едва доста по-късно през живота си открих своя Бог, който, по ирония на съдбата, също бе протестантски. Трябваше да стоим отвън, на двора, в студ и пек, докато започнат занятията. Неведнъж се е случвало да влезем в мразовитите класни стаи прогизнали до кости и дълго да тракаме със зъби зад чиновете. Истинско чудо е, че не сме се простудили до смърт.
Допълнително разделение пораждаше фактът, че бяхме питомци на сиропиталището. В края на деня, когато другите деца се втурваха из улиците или се прибираха по домовете, при своите родители, братя и сестри, ние се строявахме по двама под техните подвиквания и подигравки и се отправяхме обратно нагоре по хълма. Там ни предстояха още два часа, в които трябваше мълчаливо да седим и да пишем домашните си. Разполагахме с малко свобода единствено вечер, но след като се нахранехме, рано-рано ни пращаха да си лягаме в тъмните, студени спални помещения.
През зимните месеци „свободното“ ни време бе запълнено от уроците по шотландски танци на господин Андерсън. Колкото и странно да изглеждаше, те бяха неговата страст и той държеше да сме овладели перфектно различните стъпки до коледното тържество.
С наближаването на лятото започна да става твърде светло за спане. През юни не се мръкваше почти до единайсет и аз, бидейки неспокойна душа, просто не можех да лежа буден в леглото при мисълта за вълнуващия свят от приключения, очакващи ме навън.
Още в началото бях открил черно стълбище, водещо от приземния етаж в източното крило надолу към избите. Там пътят бе преграден от залостена врата, но аз се справих с нея и с кратък спринт в сумрака успявах да достигна сенките на дърветата, опасващи парка. Оттук бях свободен да продължа накъдето си ща. Не ходех особено далеч, и при това винаги бях сам. Питър нямаше проблем да заспива по всяко време, а колкото до останалите, дори да ме бяха усетили, те с нищо не го показаха.
Самотните ми експедиции обаче приключиха на третото или четвъртото излизане. Това бе нощта, в която открих гробището.
Трябва да е било доста късно, защото по времето, когато се изнизах на пръсти от спалното помещение, вече цареше пълен мрак. На прага поспрях, вслушвайки се в дишането на останалите момчета. Някой похъркваше тихо, като мъркаща котка. Друг, навярно от по-малките, говореше насън, давайки израз на тайните си страхове.
Докато се спусках по каменните стъпала, усещах излъчвания от тях хлад. В избата бе тъмно като в рог и се носеше влажен, застоял дъх. Боях се да оставам твърде дълго в нея и никога не разбрах какво държат вътре. Резето на вратата ми оказа известна съпротива, но накрая поддаде. Вече бях навън. Озърнах се като заек на всички страни и се втурнах през асфалтираната площадка към дърветата. Обикновено превалях билото на хълма и се спусках надолу, по посока на селото. Уличните лампи хвърляха отблясъци върху водата там, където някога се бяха въртели колелата на десет или повече воденици. Сега те бяха замлъкнали. Изоставени. Къщите, построени за работниците в тях, осейваха склоновете, издигащи се стръмно от двете страни на каменния мост, трийсет метра под който течеше реката. Някои от прозорците още светеха.
Тази вечер обаче аз търсех нещо различно и свърнах в друга посока. Скоро се натъкнах на метална порта във високата стена, ограждаща източната част на парка. Тя бе скрита сред високите дървета и дори не подозирах, че отвъд нея се намира гробище. Докато я отварях, се чувствах като Алиса, преминаваща от другата страна на огледалото — с единствената разлика, че аз преминавах от света на живите в света на мъртвите.
Редици надгробни камъни се простираха във всички посоки, губейки се под сенките на плачещите върби, приведени сякаш в жал по покойниците. Непосредствено вляво от мен почиваше Франсис Джефри, умрял на 26 януари 1850 г., на седемдесет и седем годишна възраст. По някаква причина тези имена са се запечатали в паметта ми така ясно, както и в камъка, върху който бяха издълбани. Даниъл Джон Къминг, съпругата му Елизабет и техният син, Алън. Стори ми се странно успокояващо, че са заедно в смъртта, така както са били и приживе. Дори им завидях. Костите на моя баща лежаха на дъното на океана, а дори не знаех къде е погребана майка ми.
Имаше цял един отрязък от стената с вградени в нея паметни плочи, добре поддържани правоъгълници трева отпред и папрат, растяща в подножието. Сега се удивлявам, че не съм изпитвал страх. Едно малко момче, само в гробището посред нощ. Навярно съм съзнавал, че трябва да се боя много повече от живите, отколкото от мъртвите. И безспорно съм бил прав.
Читать дальше