Питър Мей - Човекът от остров Луис

Стаята тук е по-тясна от моята у дома. Но изглежда наскоро боядисана. Хубави бели стени, без петна по тавана. Прозорците също са модерен стъклопакет и не се чува нито вятърът, нито дъждът, който тропа по тях. Само се вижда как се стича, подобно на сълзи. Сълзи в дъжда. Кой би разбрал? Но ако ще плачеш, по-добре го прави сам. Притеснително е да седиш със сълзи по лицето, докато хората те гледат.

Сега нямам сълзи, макар че се чувствам тъжен. И сам не знам защо. Чудя се кога Маршели ще дойде да ме отведе у дома. Надявам се да заварим добрата Мери, щом се приберем. Харесвам добрата Мери. Тя ме гледа и понякога докосва лицето ми така, сякаш някога ме е обичала.

Вратата се отваря и влиза приятно младо момиче. Струва ми се смътно познато.

— О, господин Макдоналд — казва. — Още не сте свалили палтото и шапката си. Всъщност… мога ли да ви наричам Тормод?

— Не! — отвръщам. И се чувам как излайвам думата, подобно на куче.

Тя явно се сепва.

— Но ние всички тук сме приятели, господин Макдоналд. Хайде, нека ви помогна да се съблечете и да окачим палтото в гардероба. После ще отворим куфара и ще подредим нещата по чекмеджетата. Вие сам ще решите кое къде да сложим.

Тя приближава и се опитва да ме накара да стана. Но аз се съпротивлявам, тръсвам рамене.

— Почивката ми свърши — казвам. — Маршели ще дойде да ме отведе у дома.

— Не, господин Макдоналд, няма. Никой няма да дойде. Сега тук е вашият дом.

Дълго време седя мълчаливо. Какво иска да каже тя?

Този път я оставям да вземе шапката ми, да ме изправи на крака и да съблече палтото ми. Не мога да повярвам. Това не е моят дом. Маршели положително скоро ще дойде. Тя никога не би ме оставила тук. Не и собствената ми плът и кръв. Или пък греша?

Сядам отново. Леглото е доста твърдо. От Маршели още няма и следа. Чувствам се… Как се чувствам? Предаден. Изигран. Казаха ми, че отивам на почивка, а ме зарязаха на това място. Точно както в деня, когато попаднах в сиропиталището в Дийн. 3 3 Бивше село, намиращо се сега на територията на гр. Единбург. — Б.пр. То беше същински затвор, а ние — пленници в него.

Беше краят на октомври, когато пристигнахме в Дийн — Питър и аз. Изглеждаше невероятно, че са построили такова място за деца като нас. Дълго здание, кацнало върху билото на хълма, на два етажа, с централна част и две крила, завършващи с четириъгълни кули. Човек почти очакваше да види в тях камбани, но такива нямаше — само кухи каменни празнини. Над главния вход имаше триъгълен фронтон, поддържан от четири гигантски колони. А над него — огромен часовник със златни стрелки. Стрелки, които сякаш изобщо не се движеха, отброявайки времето ни там. А може би е било просто от възрастта. Докато си млад, минутите и часовете понякога се точат до безкрайност. Щом остарееш, вече са се насъбрали толкова много, че дори не забелязваш как отлитат. Потегляме от раждането си бавно, а след това се носим все по-стремглаво към смъртта.

В онзи ден пристигнахме с голяма черна кола. Нямам представа чия е била. Беше студено и от небето ръмеше ситна суграшица. Поглеждайки назад, от стъпалата можех да видя покривите на работническите квартали в ниското, сиви и пресечени от павирани улици. А отвъд тях се издигаше силуетът на града. Намирахме се само на хвърлей място от него, но бяхме заобиколени от зеленина — ливади, дървета, зеленчукова градина. Както скоро щях да узная, в тихите и ясни нощи дори се чуваше шумът от трафика и се виждаха светлините от автомобилните фарове.

Това бе последният ми поглед към свободния свят, защото, прекрачвайки прага, ние оставихме всяка човечност и утеха зад гърба си и се озовахме в мрачно място, където властваше най-тъмната страна на човешката натура.

Тази тъмна страна бе въплътена в директора. Казваше се господин Андерсън и по-брутален и жесток човек надали някога се бе раждал под слънцето. Често съм се питал как е възможно да намираш удовлетворение в тормозенето на беззащитни деца. Възпитание, го наричаше той. Щеше ми се един ден, щом порасна, да се срещна с него като с равен, да видя тогава що за мъж е.

В чекмеджето в кабинета си държеше кожен ремък с раздвоен край. Около половин метър дълъг и близо сантиметър дебел. Решеше ли да накаже някое дете, го отвеждаше по коридора до подножието на стълбището за спалните помещения. Караше го да застане на първото стъпало и да се наведе така, че ръцете му да опрат върху третото. После започваше да го шиба по задника, докато краката му не се подгънат.