Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Да, съдебният лекар вече изпрати образци в лабораторията за анализ.

— О, нима? — Професор Мългрю не изглеждаше доволен, че някой се е сетил преди него. — Надали ще научим нещо повече от тях, но знае ли човек… Виж ти! — Вниманието му внезапно бе привлечено от черепа, най-сетне разкрил се под обелената кожа. — Много интересно.

— Кое? — приближи се неохотно Гън.

— Под хирургическия белег на нашия приятел… има метална пластина. — Гън видя сивкавата правоъгълна метална плочка, дълга около пет сантиметра и прикрепена за черепа с метални шевове, преминаващи през дупчици в костта. — Явно е преживял някаква травма. Вероятно съпроводена с леко мозъчно увреждане.

По молба на Мългрю той трябваше да излезе в коридора и да наблюдава оттам през прозореца как патологът отстранява капака на черепа с помощта на вибрационния трион. Когато се върна, мозъкът вече бе изваден и лежеше в купа от неръждаема стомана.

— Да, точно както предполагах. — Професорът го бучна с пръста си. — Кистозна енцефаломалация на левия фронтален лоб.

— Което ще рече?

— Ще рече, че хич не е имал късмет, бедният. Наранил си е главата по начин, който го е оставил… как да кажа… леко слабоумен.

Той се върна към металната плочка и с внимателни движения на скалпела започна да остъргва покриващия я тънък слой засъхнала тъкан.

— Ако не греша, това е тантал. Високоустойчив на корозия метал. Навлиза в черепната пластика през първата половина на двайсети век и масово се използва при рани от шрапнели през Втората световна война. — Мългрю се наведе, разглеждайки внимателно пластината. — Имал е добра биосъвместимост, но е причинявал ужасни главоболия. Нещо, свързано с електропроводимостта. Развитието на пластмасите през шейсетте постепенно го изважда от употреба. Сега намира приложение главно в електрониката. Аха!

— Какво?

Гън преодоля вътрешната си съпротива и пристъпи по-близо, но професор Мългрю просто му обърна гръб и отиде до комплекта инструменти, наредени на плота до мивката. Върна се оттам с увеличително стъкло, уловено между палеца и показалеца му.

— Така си и мислех — рече след малко с тържествуваща нотка в гласа. — Производителите на тези пластини често са гравирали върху тях серийни номера. А в нашия случай има дори и дата. — Сетне се отдръпна назад, приканвайки Гън да погледне сам.

Сержантът взе увеличителното стъкло и с лека гримаса на погнуса се приведе над черепа. Под серийния номер с римски цифри бе изписано MCMLIV.

— Това, в случай че не можете да го разчетете, прави 1954-та — поясни сияещо патологът. — Около две години преди да си направи татуировката с Елвис. И съдейки по тъканните нараствания около пластината, три или четири години преди да го убият на плажа.

Отначало Фин беше напълно дезориентиран. В ушите му, надделявайки над шума на вятъра и водата, се разнасяше непрестанно бумтене. Беше му задушно и се обливаше в пот, макар че лицето и ръцете му бяха студени. Щом отвори очи, в първия миг бе заслепен от странна, синкава светлина. Отне му половин минута, докато си спомни къде се намира, вторачен в плата на палатката, който се раздуваше и спускаше над главата му като гръдния кош на запъхтян бегач на дълги разстояния. Около него цареше пълна бъркотия — разхвърляни дрехи, полуразопакован багаж, лаптоп, пръснати книжа.

Предната вечер по здрач бе избрал място, което му се бе сторило относително равно, за да разпъне двуместната си палатка. Едва сега си даваше сметка, че то е наклонено по посока на крайбрежните скали и морето отвъд. Той приседна, вслушвайки се в свистенето на вятъра във въжетата на палатката, сетне се измъкна от спалния чувал и навлече чисти дрехи.

Когато спусна ципа на входа и излезе навън, го очакваше ярко утро. През нощта бе валяло, но вятърът вече беше изсушил тревата. Фин седна бос сред нея и докато обуваше чорапите си, примижа от отражението на слънцето в океана — блестящ кръг, който изчезна, щом пролуката в облаците се затвори, сякаш някой бе угасил електрическа крушка. Той присви колене към гърдите си и опря лакти върху тях, вдишвайки соления въздух, примесен с мирис на торфен дим и влажна пръст. Вятърът разрошваше късите му руси къдрици, пощипваше го по лицето и изпълваше гърдите му с възхитителното чувство, че просто е жив.

Надзърна през лявото си рамо и видя запустялата къща на родителите си. Зад нея личаха руините на старата, „черна къща“, приютявала предците му столетия наред. Като дете бе играл в нея, безгрижен и щастлив, без дори да подозира какво му готви бъдещето.