Питър Мей - Човекът от остров Луис

Гън остана удивен от силата на ръкостискането, някак несъответстваща на слабото телосложение на новодошлия. Другият сякаш долови това по примигването му и добави с едва доловим ирландски акцент:

— На патолозите им трябват здрави ръце, сержант. За да режат кости и да разфасоват скелетни структури. Ще се учудите колко сила е нужна за това. — Професорът се обърна отново към екрана. — Удивително, нали? След две хиляди и четиристотин години все още можем да установим, че е бил обесен и че последната му храна е била каша от зърна и семена.

— Да не сте участвали в изследванията?

— По дяволите, не. Било е много преди моето време. Но участвах в тези на човека от Кроган, открит в Ирландия през 2003-та. Той също беше почти толкова стар. Положително над 2000 години. Близо два метра на ръст, представяте ли си? Същински гигант за онова време. — Той се почеса по тила. — Е, как ще наречем вашия? Човекът от Луис?

Гън се отдръпна от бюрото и посочи на професора един свободен стол, но той само махна с ръка.

— Не, не, цял ден съм седял. А и полетите дотук не предлагат кой знае колко място за краката.

Гън кимна. Той самият беше по-нисък от патолога и никога не се бе сблъсквал с този проблем.

— Между другото — попита — как е умрял човекът от Кроган?

— Бил е изтезаван, а после убит. Има дълбоки порязвания под зърната на двете гърди. След изтезанията са го промушили, обезглавили, а накрая са разсекли тялото му надве. — Професорът отиде до прозореца и се загледа разсеяно през улицата. — Цялата работа е леко загадъчна, защото не си е изкарвал прехраната с труд — ноктите му бяха чудесно поддържани. Диетата му без съмнение е съдържала месо, но за последно е ял пшеничена каша с мътеница. Нед Кели, мой стар приятел от Националния музей на Ирландия, смята, че са го принесли в жертва, за да осигурят добър добив на жито и мляко за кралските земи наоколо. — Той се обърна отново към стаята. — Впрочем как готвят в онзи индийски ресторант отсреща?

Гън сви рамене.

— Не е зле.

— Чудесно. Вече не помня откога не съм хапвал свястно къри. Е, къде е нашият човек сега?

— В хладилна камера в моргата.

Професор Мългрю потри ръце.

— Да му хвърлим едно око, преди да е започнал да се разлага. А после предлагам да се отбием да обядваме. Направо умирам от глад.

Тялото, проснато върху масата за аутопсия, макар и добре сложено, бе сбръчкано и някак смалено. Имаше кафеникав цвят и приличаше на отлято от пластмаса.

Професор Мългрю носеше син гащеризон под хирургическия си халат, а устата и носът му се закриваха от яркожълта маска. Защитните очила, надянати върху челото, бяха огромни и му придаваха карикатурен вид на богомолка. Той обаче, явно безразличен към това колко абсурдно изглежда, се движеше чевръсто наоколо в белите си маратонки със зелени найлонови калцуни върху тях.

След като направи първоначалните измервания, отиде до бялата дъска и надраска върху нея няколко цифри, говорейки непрестанно през скърцането на маркера.

— Съвсем е измършавял, горкият. Само четирийсет и един килограма тегло при ръст от 173 сантиметра.

— Да не е бил болен? — предположи Гън.

— Не непременно. Вярно, че е добре запазен, но е изгубил много течност, докато е лежал в земята. На първо четене ми се струва съвсем здрав екземпляр.

— А възрастта?

— Осемнайсет-двайсет години, бих казал.

— Не, имам предвид откога датират останките.

Професор Мългрю му хвърли язвителен поглед.

— Малко търпение, сержант. Да ви приличам случайно на уред за радиовъглероден анализ?

Той се върна при тялото и като го обърна по корем, забърса малко полепнал по кожата зеленикавокафяв мъх.

— Беше ли облечен, когато го намерихте?

— Не. — Гън приближи, за да види какво е привлякло вниманието на патолога. — Разкопахме цялата местност наоколо, но не открихме дрехи, нито някакви предмети.

— Хм. В такъв случай вероятно е бил увит в нещо като одеяло, преди да го заровят. И е престоял в него доста часове.

Гън повдигна удивено вежди.

— Как разбирате това?

— Много просто. След настъпване на смъртта кръвта се оттича към ниските части на тялото, причинявайки характерен цвят на кожата. Наричаме го посмъртно посиняване. Ако се вгледате внимателно, ще го откриете по гърба, седалището и бедрата. Същевременно обаче в него се забелязват и по-светли участъци.

— Тоест?

— Тоест, след като е умрял, нашият човек е лежал поне осем или десет часа по гръб, увит в груба тъкан, която е оставила шарките си по кожата му. Щом го почистим, дори ще можете да фотографирате фрагментите и да накарате някой художник да възпроизведе цялостния мотив.