Питър Мей - Човекът от остров Луис

Белите къщи на Сиадер се гушеха отстрани, настръхнали срещу суровото време, но привикнали на неговите безмилостни атаки. Нито едно дърво не нарушаваше линията на хоризонта. Само редиците от гнили колове на оградите, зад които, в запуснати дворове, ръждясваха останките на трактори и коли. Посърнали живи плетове храбро пускаха нови зелени филизи, впили упорито корени в тънката почва в очакване на по-добри дни.

Гън паркира до патрулката и излезе навън, приведен от силата на вятъра, който начаса разроши гъстата черна коса, падаща над челото му. Той се загърна по-плътно в подплатеното яке и се наруга наум, задето не е взел гумени ботуши. Още след първите няколко крачки през прогизналото поле усети как студената вода пропива обувките и чорапите му.

Достигна първата траншея и тръгна покрай нея, заобикаляйки купчините съхнещ торф. Сцената на местопрестъплението бе обозначена с метални колчета, забити в меката почва, с опъната помежду им синьо-бяла полицейска лента, която трептеше, свистейки тихо на вятъра. До ноздрите му долиташе мирис на дим от комините на най-близките къщи, намиращи се на половин километър по посока на брега.

Група мъже бяха наобиколили тялото — санитари в яркожълти мушами, чакащи да го качат в линейката, и униформени полицаи, смятащи, че са виждали всичко в своята практика. Досега.

Те отстъпиха мълчаливо, за да го пропуснат да мине, и Гън доближи приклекналия над трупа съдебен лекар, който тъкмо махаше от него трошици полепнала пръст с облечената си в латексова ръкавица ръка. Веднага му направи впечатление кафявата, съсухрена кожа и той попита:

— Да не е бил… цветнокож?

— Оцветяването се дължи единствено на почвата — извърна глава другият. — Иначе е бил бял, също като теб и мен. Доста млад при това, навярно двайсетинагодишен. Класически случай на торфена консервация.

— Значи си я виждал и преди?

— Не, никога, но съм чел за нея. Солта, която вятърът носи от океана, позволява на торфения мъх да вирее по тези места. А гниенето на корените му произвежда киселина. Тя съхранява тялото, подобно на саламура. Вътрешните органи би трябвало да са практически непокътнати.

Гън изгледа с неподправено любопитство почти мумифицираните останки.

— Каква е била причината за смъртта, Мърдо?

— Насилствена, както по всичко личи. Има няколко прободни рани в областта на гърдите, а гърлото е прерязано. Но за окончателно заключение ще трябва да изчакаме доклада на патоанатома. — Той се изправи и свали ръкавиците. — А сега по-добре го вдигайте оттук, преди да е заваляло, Джордж.

Гън кимна, но още не можеше да откъсне очи от лицето на младия мъж, пленен в торфената прегръдка. Макар чертите му да бяха сбръчкани, те щяха да са достатъчно различими за всеки, познавал го приживе. Единствено меката, незащитена тъкан на очите се бе разложила.

— Колко време е престоял в земята?

Вятърът бързо отнесе краткия смях на Мърдо.

— Кой знае? Стотици години, може би хиляди. Ще трябва експерт, за да ти каже.

Няма нужда да поглеждам будилника, за да разбера колко е часът. Странно как кафявото петно на тавана изсветлява с настъпването на утрото. Кристалчетата плесен, следващи пукнатината през него, изглеждат почти бели. Странно е също как винаги се събуждам по едно и също време. Не може да се дължи на светлината, процеждаща се през пролуката между завесите, защото нощите са различно дълги през сезоните. Трябва да е някакъв вътрешен часовник. Толкова години ставане призори за доене на кравите и за всички останали неща, запълващи дните. Сега това вече е минало.

Обичам да гледам това петно на тавана. Не знам защо, но сутрин ми прилича на хубав кон, оседлан и чакащ да ме отнесе към по-светло бъдеще. Докато вечер, когато се смрачи, добива различен вид. На рогато, изправено на задни крака създание, готово да ме грабне и потопи в мрака.

Чувам вратата да се отваря и щом се обръщам, виждам застанала на прага жена. Изглежда ми позната, но не мога да се сетя откъде, докато не заговаря.

— О, Тормод…

Разбира се. Това е Мери. Бих познал гласа ѝ навсякъде. Чудя се защо изглежда толкова тъжна. Освен тъга, и нещо друго сбръчква ъгълчетата на устата ѝ. Нещо, подобно на отвращение. Знам, че навремето ме обичаше, макар и да не съм сигурен дали аз някога съм я обичал.

— Какво има, Мери?

— Пак си изцапал леглото.

Сега изведнъж и аз усещам миризмата. Почти задушаваща. Как не съм я забелязал по-рано?