Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Не можа ли да станеш, а? Не можа ли?

Не знам защо ме вини. Не съм го направил нарочно. Никога не го правя нарочно. Щом ме отвива, вонята става още по-нетърпима и тя закрива устата си с длан.

— Ставай — казва. — Ще трябва да сменя чаршафите. Хвърляй пижамата за пране и върви да се изкъпеш.

Спускам крака на пода и я изчаквам да ми помогне да стана. Преди не беше така. Аз винаги съм бил по-силният. Помня как веднъж си изкълчи глезена край старата кошара, докато събирахме овцете за стригане. Не можеше да ходи и трябваше да я отнеса до дома. Към три километра разстояние. Ръцете ми отекоха, но стиснах зъби и издържах. Нима не помни това? Нима не разбира колко е унизително всичко? Извръщам глава, за да не види напиращите в очите ми сълзи. Примигвам няколко пъти, за да ги прогоня, и си поемам дълбоко дъх.

— Патока Доналд.

— Патока Доналд?

Поглеждам я и се присвивам от гнева в нейния поглед. Наистина ли съм казал това? Патока Доналд? Навярно съм имал предвид нещо друго, но сега ми е трудно да се сетя какво, затова повтарям още веднъж, по-твърдо:

— Да, патока Доналд.

Тя ме изправя, почти грубо, и ме бутва към вратата.

— Хайде, изчезвай оттук.

Защо се гневи толкова?

Поемам с неуверени стъпки към банята и събличам пижамата. Къде трябваше да я оставя? Пускам я на пода и се поглеждам в огледалото. Оттам наднича старец с оредели кичури бяла коса и воднисти, бледосини очи. За момент се чудя кой е, после се обръщам и зарейвам взор през прозореца, към полето и брега отвъд. Виждам как вятърът роши тежките зимни руна на овцете, пасящи сладката солена трева, но не мога да го чуя. Както не чувам и шума на прибоя, разбиващ се в скалите. Прекрасната, пенеща се морска вода, пълна с пясък и ярост.

Трябва да е от новите дограми. Във фермата нямахме такива. Там човек разбираше, че е жив — вятърът свиреше в черчеветата, връщаше дим обратно през комина. Но имаше простор, дишаше се по-леко. Тук стаите са толкова малки, запечатани от външния свят. Сякаш си затворен в мехур.

Старецът отново ме гледа от огледалото. Усмихвам се и той ми се усмихва в отговор. Разбира се, през цялото време съм знаел, че това съм аз. И се питам как ли я кара Питър напоследък.

Когато Фин най-сетне угаси лампата, навън вече беше съвсем тъмно, но настъпилият мрак не му донесе бягство. Думите оставаха като отпечатани върху ретините му.

Освен Мона, показания бяха дали още двама свидетели. Никой от тях не бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да запомни номера на колата. В това, че самата Мона не го бе видяла, нямаше нищо учудващо. Ударът я бе подхвърлил върху капака и предното стъкло, преди да я запрати с ужасяваща сила встрани върху асфалтирания път, където се бе претърколила няколко пъти. По някакво чудо се бе разминала без по-сериозни травми.

Роби от своя страна, поради по-ниския си център на тежестта, бе отишъл право под колелата.

Всеки път щом прочетеше напечатания текст, си представяше, че е там, че вижда всичко с очите си, и стомахът му се свиваше от гадене. Сцената изникваше в съзнанието му толкова ярка, сякаш бе негов собствен спомен. Както и описанието на Мона за лицето, видяно зад волана в краткия миг на сблъсъка. Мъж на средна възраст, с въздълга коса в миши цвят. Лице, небръснато от два или три дни. Как е могла да забележи всичко това? И все пак бе толкова сигурна, че той дори се погрижи да изготвят полицейски портрет. Лице, останало в преписката по случая, лице, което дори и сега, девет месеца по-късно, продължаваше да преследва сънищата му.

Фин се обърна настрани и затвори очи в напразен опит да се унесе в сън. Зад завесите прозорецът на хотелската стая бе открехнат, за да влиза въздух, но през него нахлуваше също и шумът от трафика по Принсес Стрийт. С колене, присвити към гърдите, той долепи лакти до хълбоците си и сключи длани, подобно на молещ се ембрион.

Утрешният ден щеше да сложи край на всичко, изпълвало повечето му съзнателен живот. Всичко, което бе станал и имаше шанс някога да стане. Чувстваше се както в онзи момент, преди толкова години, когато бе узнал от леля си, че родителите му са мъртви, и за първи път в невръстното си съществуване бе изпитал пълна и безвъзвратна самота.

Разсъмването не му донесе облекчение, а само тиха решимост да изживее деня. Откъм моста за стария град полъхваше топъл ветрец, а слънцето хвърляше игриви петна върху градините под замъка. Той си запробива път през шумната навалица, издокарана в леки пролетни тоалети. Едно поколение, забравило поуките на старите да не хвърля топлите дрехи, докато не се изтърколи месец май. За сетен път му се стори несправедливо, че хората продължават живота си както преди. Но кой би отгатнал болката, криеща се зад неговата маска на нормалност? Кой можеше да знае за терзанията, стаени зад фасадите на хорските лица?