Питър Строб: Джулия

Малкото русо момиче — девет или десет годишно, колкото и Кейт, което така приличаше на нея, че на Джулия й се зави свят — изникна изневиделица на Илчестър Плейс, и тичайки сякаш без да стъпва по земята, размахало ръце, като вятърна мелница, отлетя по алеята, която водеше към Холанд парк.

Застанала права на стълбите на къщата, придружена от представителя на „Маркхам и Рийвс“, Джулия почувства най-напред острата и позната болка от загубата, която изведнъж стана толкова силна, че тя се запита дали няма да го шокира като повърне върху посърналите лалета; но агентът по недвижимите имущества явно си беше направил извода, че неговата клиентка е ексцентрична и крайно припряна, на границата на тихата лудост, и сигурно щеше да се задоволи да измърмори нещо по повод на горещината и да се престори, че нищо не се е случило. На два пъти вече Джулия беше губила ключовете; най-напред, когато видя къщата (първата, която и бе показал), тя му беше дала чек за двайсет хиляди лири като предплата; взимаше също и всички мебели от предишния собственик (пенсиониран търговец на килими, заминал с жена си за Барбадос); освен това възнамеряваше да живее сама в къща с осем стаи (но той предполагаше защо): и след всичко вече никакъв каприз от нейна страна не можеше да го учуди. Въпреки че съзнаваше своята припряност и странно поведение и малко се страхуваше от учтивото презрение на този човек, Джулия все пак се надяваше той да отнесе това към факта, че тя просто е „една богата американка“. Припламналото пламъче на независимост стопи задръжките и, за да се отдаде и на другия си порив, който беше учудващо силен: тя трябваше да последва малкото русо момиче.

Като я придържаше леко за лакътя, представителят на „Маркхам и Рийвс“ извади бавно от джоба на жилетката си третия ключ, на който беше вързал яркожълта панделка.

— Цветът на спомена, мисис Лофтинг — каза той със снизходителен тон. Признавам, че тази идея ми дойде от една поп-песен. Можете ли да…

— Извинете ме — каза Джулия, като вече слизаше по стълбите към тротоара.

Въздържа се да не затича, преди да излезе от полезрението на агента по недвижимите имущества и да завие зад ъгъла на улицата откъм парка. Момиченцето смайващо приличаше на Кейт. Това, разбира се, не можеше да бъде Кейт. Кейт беше мъртва. Но се случва да видиш сред тълпата или в минаващия автобус приятели, които в действителност са на хиляди километри разстояние — дали това означава, че те са в опасност или ги грози смърт? Джулия изтича непохватно по детската площадка, после, вече задъхана, продължи с нормален ход. Навсякъде имаше деца: по купчините пясък, тичаха по проскубаната трева, катереха се по дърветата, които тя можеше да види от спалнята си.

Джулия сметна, че момиченцето сигурно се бе спуснало към голямата тревна площ покрай една от пътеките, стигаща чак до оранжерията. То сигурно не беше минало през детския кът, а е продължило по пътеката, която водеше към Холанд Хаус. За Холанд Хаус беше точно оттук, нали? Джулия не познаваше добре разположението на парка, за да хукне след привидението си, а то сигурно беше едно съвсем обикновено момиченце, което отива при приятелите си в Холанд парк. Джулия, която беше продължила да върви край купчините с пясък, се спря. Неразумно, истерично бе да се впуска в преследване на това дете.

„Наистина съм си изгубила ума“ — помисли тя и произнесе толкова звучно „По дяволите“, че един снажен мъж с рошави мустаци се спря и я загледа.

Тя се извърна объркана и видя над оградата на парка горния етаж на новата си къща. Струваше ужасно скъпо: Магнус не трябваше да знае, че я беше купила, че беше подписала всички представени и документи. Мисълта за Магнус, представата за него — целия подут от яд, я накара да забрави всичко останало и за миг я обзе паника. Сигурно беше неразумна, дори неуравновесена — той нямаше да закъснее да и го каже, — но с Магнус беше невъзможно да бъдеш разумен. Строгите хоризонтални линии на къщата, които беше харесала от пръв поглед, я поуспокоиха.