Питър Строб - Джулия

Магнус влезе, с намръщен вид, следван от висок млад мъж с дълги, черни, лъскави коси. Джулия забеляза първо как Магнус направи гримаса като видя смачкания вестник зад фотьойла, после видя, че Марк Бъркли беше от онзи тип мъже, подир които жените би трябвало да се обръщат на улицата. Беше хубав — с чувствена красота. Дългата му черна коса обграждаше лице с много светло маслинен цвят, с високи монголоидни скули и пълни извити устни. Под черните мигли върху лице със заинтригуван израз, очите имаха изумително син цвят. Когато й протегна ръка, забеляза, че ноктите му бяха мръсни.

— Вие сте почти толкова хубава, колкото казваше Лили — започна той. — Съжалявам, че не съм ви срещнал пръв. Добре би било да имаме още една хубава жена в семейството, нали, Магнус? Сега, когато Лили малко понапредна с възрастта…

Докато държеше не съвсем чистата му ръка, Джулия почувства, че Марк я е преценил; ако станеше неин съюзник, нямаше да бъде така, както тя се надяваше. Марк беше много впечатляващ, и впрочем никак не беше антипатичен. Докато се проникваше от чувството за присъствие на по-малкия брат на Магнус, други впечатления преминаваха през съзнанието й. Марк изглеждаше по-скоро син, отколкото брат на Магнус: видът му издаваше безотговорност, която самият той сякаш култивираше. Във всеки случай беше невъзможно човек да си представи Марк с друга професия, освен преподавателската. Докато все още държеше ръката му, тя дори се питаше дали не се оставя да бъде повлияна от един експерт. Наистина беше много лесно да се почувстваш привлечен от толкова съблазнителен човек. Питаше се също дали не беше прекалено хубав за мъж.

— В действителност — казваше Марк на Магнус — не ти ли прилича на някое от онези видения, които Лили има в нейната кристална топка. Трябва да е доста необикновена жена, щом като иска да се омъжи за теб.

— О — каза Джулия, опитвайки се да спаси положението. — Понякога имам чувството, че половината от жените в Лондон искат да се омъжат за Магнус.

Но Магнус се извърна раздразнен. Остатъкът от следобеда се изниза мъчително. Марк се заяждаше с Магнус, а той ставаше все по-агресивен. Марк си оставаше загадка за Джулия.

Година по-късно, когато Джулия разбра с отвращение, че Магнус не беше изчакал дори един месец, за да започне отново да се вижда с любовниците си, в яда си тя намекна, че има връзка с брат му. „Не виждам защо само ти трябва да се забавляваш“ — каза тя.

Тогава Магнус я удари с такава сила, че остави следи по ръцете й. Трепереща от страх и яд, тя видя как той едва се въздържа да не я убие. След това я пусна, разхлаби стиснатите си челюсти и отстъпи с една крачка. „Ако някога спиш с Марк, ще си направя удоволствието да те убия“. Каза го с толкова леден тон, че тя повярва в способността му да постъпи така. Въпреки всичко, което й говореше за „неуравновесеността“ на Марк, все още не си беше дала сметка, че той го мрази. Сега вече го знаеше.

Малко след тази криза решиха да имат дете.

Кейт се роди през следващото лято. После девет години Лофтингови живяха като буржоа в Хемпстед, пътуваха в чужбина — Магнус беше купил къща на един километър от Дордън и те прекараха три лета да я подновяват — виждаха повече или по-малко редовно Лили, а два-три пъти в годината и Марк, когато идваше без да предупреди. Явно беше, че Лили го информира за това, което става при тях. За първия рожден ден на Кейт той и подари чудесна куклена къща; обаждаше се често по телефона, когато Магнус не беше в града, и дискретно ухажваше Джулия. Магнус открито продължаваше да има връзки, но това вече не можеше да я нарани. Това и се струваше много повърхностно и изобщо не проникваше в живота им, нейния и на Кейт. Все така непредсказуем в реакциите си и понякога плачещ, Магнус обичаше Кейт с безпределна любов. Джулия прекара деветте години, които живя Кейт, в някакъв унес, който я привързваше към къщата, и в повърхностно задоволство. Веднъж на вечеря се чу да казва: „Човек не можел да живее заради някой друг ли? Разбира се, че може, аз живея за…“ Тя беше готова да каже „дъщеря ми“, но като видя погледа на Магнус го замести със „семейството ми“.

И сега си казваше: „Ще започна да бъда вече самата аз, просто самата аз и ще открия какво означава това. А ако полудея, толкова по-зле за мен.“

Изправена до прозореца на стаята си, Джулия гледаше към площадката пълна с деца, които играеха в пълен безпорядък, и към парка. Вдигна прозореца, облегна се на лакти и се наведе навън като си мислеше: една жена на прага на новия си живот се навежда през прозореца… Въздухът в стаята беше ужасно тежък. Лекият вятър, който духаше откъм парка, изглеждаше свеж и съживителен, въпреки горещината. Докато изваждаше дрехите си и развързваше книгите, Джулия се почувства влажна, лепкава и някак странно безразлична, дори безотговорна — можеше да остави където и да е дрехите след като стаята, а всъщност и цялата къща бяха само нейни. Нагласи временно кутията с куклите в един от шкафовете и седна за малко на края на леглото, като чувстваше как топлината преминава на вълни по тялото й. Джулия усещаше присъствието на къщата около себе си, на моменти потискащо — толкова голяма беше. Все пак я беше поискала и сега е нейна. Мебелировката на МакКлинтък беше старомодна, с предпочитание към плюша и възглавничките. Някой ден щеше да се освободи от тях и да си купи нови мебели, но засега и харесваха толкова, колкото и къщата — имаха същия вид на охолен и солиден комфорт.