Питър Строб - Джулия

Любопитен беше този начин, по който къщата я караше да преценява правата си над нея. Най-напред мислеше да се настани в някой евтин апартамент може би някъде в Найтсбридж, но от временния характер на такова жилище изпадаше в депресия дори само като си помислеше за него. Отиде при един агент по недвижими имоти с намерението да наеме хубав апартамент. Когато видя къщата в Илчестър Плейс — „в никакъв случай не е това, което ви трябва, разбира се“ — каза човекът, обаче разбра веднага, че я иска. На практика за първи път в живота Джулия използваше парите си по такъв свободен и безгрижен начин. Сега, когато Кейт беше мъртва, какво значение имаше как харчи? Картината от последните мигове на Кейт заплашваше отново да се появи. За да я отхвърли, Джулия бързо се отдалечи от прозореца. Полусъзнателно, тя потърси с очи момиченцето от тази сутрин — малкото, русо момиченце. Колко чудесно би било, ако покупката на тази къща и позволи приятелски контакт с някое друго дете, някое малко момиче като Кейт, с което би могла да има леки и свободни отношения.

Това, разбира се, беше невъзможно: не можеше да направи своя дъщерята на някоя непозната жена. Все повече губеше чувството си за реалност, усещаше се все по-малко отговорна към света на общоприетите истини. Възможно ли беше, вместо да започне нов живот, да не правеше нищо друго освен да обърка още повече предишния?

Не, не трябваше да мисли така. Дори да беше много приказлива, неорганизирана, небрежна (всичко, в което Магнус я обвиняваше), тези качества може би бяха лоши само в неговите очи: тя имаше право на свои лични слабости. Свободна само от два дни, Джулия ясно вече усещаше до каква степен Магнус и неговите ценности я бяха задушавали. Това несъмнено означава, че бракът ми е приключил, си каза тя, и тази мисъл я изненада. Фактът, че напусна Магнус, явно имаше пряка връзка със смъртта на Кейт, тази отвратителна сцена на пода в кухнята, кръвта на Кейт, пръскаща навсякъде, тялото и, застинало в паника — но сега Джулия мислеше, че идва също и от дълбоката и увереност, че не може повече да живее с него. В действителност те бяха останали заедно благодарение на Кейт. Кейт беше тяхната обща цел.

Интересно, помисли тя, после си даде сметка, че беше казала тази дума на висок глас. „Ще стана като онези жени, които си говорят сами — си каза. Но защо да нямам това право?“ Подреди пред огледалото на МакКлинтък дългите си коси, позлатени от влизащия през прозореца поток светлина.

След като лъсна кухнята, която беше всъщност съвсем чиста, и мина с прахосмукачка в спалнята, Джулия взе душ и излезе. Беше решила въпреки всичко да отиде при Лили — сега тя живееше в Плейн Три Хаус, точно от другата страна на Холанд Парк. Сигурно щеше да я убеди да не я издава на Магнус. През тези девет години „бедната Лили“ беше станала почти истинска приятелка; едно от преимуществата на Илчестър Плейс беше, че е близо до Плейн Три Хаус. Наистина, Джулия се беше настанила недалече от другите двама членове на семейство Лофтинг. Апартаментът на Марк в Нотинг Хил пък беше толкова близо, че можеше да отиде дотам пеша.

След като провери дали е взела ключа, Джулия се отправи към парка. Едва беше влязла в него, когато отново видя малкото русо момиченце. Детето беше седнало на земята, на известно разстояние от групичка момчета и момичета, които внимателно го наблюдаваха. Джулия застана неподвижна, страхувайки се да не прекъсне това, което ставаше, ако забележат присъствието и. Момиченцето съсредоточено правеше нещо. Лицето му беше очарователно сериозно. Джулия не можеше да види кое е онова, което изискваше толкова голямо внимание, но и другите деца затаили дъх бяха също сериозни, което придаваше на сцената атмосфера на театрално представление. Веднага си спомни за Кейт, която можеше да държи в напрежение десет други деца, докато им разказваше някаква фантастична история, и като се усмихна, се отдръпна малко от момиченцето и неговата публика; отиде и седна на тревата на двадесетина метра от тях. С изпънати пред себе си крака, момиченцето беше седнало до една купчинка пясък. Беше започнало да говори тихо на своите слушатели, насядали по трима-четирима върху нежната трева. Другите деца, които играеха на пясъка, не им обръщаха внимание. А тези бяха учудващо тихи, изцяло погълнати от играта на момиченцето.

Джулия напълно забрави за Лили. Беше пет и половина и все още беше много горещо. Джулия усещаше тежестта на слънцето върху челото и ръцете си. Като повече лондончани тя беше толкова бяла, сякаш живееше постоянно под покривка от облаци; бегло помисли, че щеше да хване малко тен за пръв път от години. Като наблюдаваше детето, което продължаваше да прави своите сложни жестове, прекъсвани от кратки монологични фрази, сякаш изнасяше урок, Джулия се почувства в покой, упоена от слънцето, забравила за момент напрежението си. Имаше право да купи къщата. Сега, след като беше отминала младостта й, можеше да започне различен живот. За миг и се стори, че русото момиченце я погледна, но то сигурно само беше вдигнало очи, без определено намерение. Несъмнено беше същото момиче, което видя да тича с леки стъпки по улицата; всъщност то не приличаше на Кейт, нямаше копринената и невинно руса, почти бяла коса, но въпреки това нещо в нея и напомняше за Кейт. Странно, не и причиняваше болка да я гледа, напротив — това я изпълваше с радост, чийто произход не разбираше. Като я наблюдаваше, Джулия се чувстваше освободена от всичко, освободена чрез напоено със слънце щастие. От това разстояние чертите на момиченцето изглеждаха фини и аристократични; профилът и беше сърцераздирателно чист. Изглеждаше така сякаш не разказва някаква история, а провежда образователен курс, пленявайки единствено със силата на своята личност.