Питър Бийгъл - Тамзин

Когато бях съвсем малка, ако имаше нещо, което исках, то беше да съм невидима. Често си седях в училище и си мечтаех за това, както останалите хлапета си мечтаеха да станат кинозвезди или известни баскетболисти. Ако бях невидима, щеше да е хубаво господин Котак — котаракът ми — винаги да може да ме вижда, защото да си невидим не означава нищо за една котка. Както зная по-добре от всеки друг, но за това по-късно.

В мечтите си щях да позволя и на Сали да ме вижда — Сали е майка ми. Не по всяко време, но в повечето случаи да, защото иначе би се притеснявала. Но определено най-много би ми харесало да сме само аз и господин Котак, да скитаме насам-натам, просто да ходим там, където ни се ходи, и никой да не може да ми казва, че задникът ми бил твърде дебел или пък, че кожата ми тая сутрин приличала на разтопена лава. А когато ми дойдеше точно в часа по физическо, както ставаше обикновено, или пък, ако кажех нещо тъпо в клас, никой дори да не забележи. Обичах да си седя така и да си представям колко страхотно би било изобщо да не ме забелязват.

Сега е различно. Аз съм различна. Вече не съм онова сърдито момиченце, което си мечтае в час. Дори не живея на Западна 83 улица в Ню Йорк, съвсем близо до „Кълъмбъс Съркъл“ — живея във фермата Стауърхед в Дорсет, Англия, с майка ми и втория ми баща и след няколко месеца ще стана на деветнайсет. На толкова е била приятелката ми Тамзин, когато е умряла преди триста и трийсет години.

И пиша книга — или каквото излезе — за това, което се случи с всички нас — с Тамзин, Уилъби, Сали и с мен, с Евън и момчетата; и с котките.

Със Сали пристигнахме тук за първи път преди шест години, но ми се струва много по-отдавна — сякаш се е случило с някой друг. Вече наистина не говоря езика на тази личност и когато си мисля за нея, тя понякога ме обърква, но аз не искам да я забравя, дори не искам да се преструвам, че никога не е съществувала. Така че преди да започна да забравям, трябва да опиша вярно коя беше тя и как усещаше всичко. Защото тя беше аз много по-дълго, отколкото аз засега съм била.

Носим едно и също име — Дженифър Глукстейн, но тя мразеше и него, а аз не съм чак толкова против. Тя мразеше не Глукстейн, а онова скапано, тъпо, досадно Дженифър. Баща ми ме е кръстил така. Той често казваше, че когато бил момче, нямало нито една Дженифър освен няколко героини от книгите и Дженифър Джоунс 1 1 Дженифър Джоунс (р. 1919) — американска филмова актриса, особено популярна през 40-те г. на миналия век; носителка на „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си, във филма „Песента на Бернадет“. — Бел. прев. . Той все повтаряше:

— Аз винаги съм го смятал за наистина красиво име, то всъщност е Гуинивиър, като при крал Артур, и какво ти пука, че днес целият свят се нарича Дженифър? Ами ето, не са се кръстили Къртни, Ашли или Британи…

Той се казва Натан Глукстейн, но артистичното му име е Норис Гроувс и всички го наричат така с изключение на Сали, на мен и майка му, баба ми Пола. Той е оперен певец, баритон. Не велик баритон — това винаги съм го знаела, — но доста добър. Полуизвестен, ако си наясно с баритоните, а повечето хора не са. Него все го няма, защото работи някъде. Записал е няколко албума, а изнася и рецитали. Няколко пъти е пял в „Карнеги“. Е, с други хора наистина, но все пак.

Мийна казва — Мийна е най-добрата ми приятелка тук, в Англия, — та Мийна казва, че ако наистина възнамерявам да пиша книга, трябва да започна от началото и да вървя напред до края, а не постоянно да скачам от мисъл на мисъл, както правя обикновено. Но къде е началото? Колко назад да се върна? Доколкото съм наясно, може би всичко започва, когато спасих господин Котак — тогава бях на осем, а той — съвсем малко котенце — от банда момчетии, които смятаха да го хвърлят от покрива на нашата сграда, за да проверят дали ще се приземи на лапите си. А може би пък започва със сватбата на Сали и Норис или с първата им среща, или с раждането им. Или трябва да се върна триста години назад към Тамзин, Едрик Дейвис… и към него.

Обаче това си е моята книга и да кажем, че всичко започва един априлски следобед, когато се прибрах от гимназията „Гейнър“ и заварих Сали в кухнята, което бе твърде странно, защото беше вторник. Сали преподава пеене и пиано — в Ню Йорк работеше с хора, които искат да пеят опери.