Питър Бийгъл - Тамзин

— Ако промениш мнението си за вечерята, ще бъдем в Хустън на площад „Кубан“, в „Каза Пепе“. Вероятно около осем и половина.

— Добре, може да наминем. Човек никога не знае.

Сали само кимна и ми напомни да заключа. Винаги го правеше и аз винаги заключвах. След това изчезна. Постоях вкъщи колкото можеше с надеждата, че господин Котак ще се появи, преди да тръгна, но него го нямаше. Така че накрая затворих прозореца — нещо, което винаги съм мразела, защото така той трябваше да е навън цял ден. Господин Котак обаче няма нищо против. Господин Котак е прекалено разсъдлив.

Исках да се обадя на Норис отрано, защото на него му трябва време да свикне с нещо ново, например с мисълта да се видим, ако идеята не е негова. А исках и да организирам вечерята, тъй като ако има нещо, което баща ми може, то е да се храни навън. През едно от междучасията изтичах през улицата до обществената пералня и му звъннах от телефонния им автомат.

— Дженифър, колко мило. — Гласът му беше дълбок, бавен, току-що събудил се и вероятно това влудяваше жените. Той е единственият на този свят, който ме нарича Дженифър, никога Джени дори когато не отговарям на Дженифър месеци наред. Норис е невероятен в умението си да накара хората да бъдат такива, каквито той иска, и побеждава просто, защото е такъв, какъвто е. Доколкото знам, това действа на всички с изключение на Сали.

— Надявах се да намина след училище. — Все още мразя чувството, което изпитвам, когато говоря с баща си. Доколкото го познавам (и колкото и да продължавам да смятам, че съм се променила), ако се обади точно в тази минута, когато пиша, пак ще прозвуча като фенка, за Бога. Дори гласът ми ще стане по-сладък. Обаче Норис сигурно е очаквал да му се обадя, защото изобщо не се поколеба.

— Абсолютно. Горя от нетърпение да видиш новия ми дом. Има дори стая за гости за разни странни дъщери, ако познаваш такива.

— Ще проверя. Ще се видим към четири. Чакат за телефона, затова тръгвам.

Никой не чакаше, но не исках Норис да усети страховете ми. А той наистина, ама наистина разбира бързо — знае, че искаш нещо, още преди ти да си го поискал. Но помня, че същевременно се изпълних и с надежда — заради стаята за гости. Защото той я спомена.

На обяд седях с Джейк Уолковиц и Марта — както винаги, още от трети клас. Не можеш да не се загледаш в масата ни. Джейк е висок, луничав и бял като варено яйце и ако не се е променил съществено през последните шест години, сигурно все още тежи четирийсет и три килограма. Марта е слаба и много мургава, има нещо вродено, свързано с едното рамо или може би с гърба — така и никога не разбрах, — затова като се движи, малко се криви. После съм аз — приличам на противопожарен кран с акне. Сега е ясно защо ние тримата винаги обядвахме заедно. Харесвахме се. Не че това има голямо значение, когато хората са свързани един с друг, но ние се харесвахме.

Не създавам лесно приятелства. Никога не съм го правила, не го правя и сега, но това никога няма да има значението, което имаше в средното училище. В Ню Йорк или в Дорсет, когато си на тринайсет години, дори не си самият себе си, а отражение на своите приятели и за теб няма нищо друго освен приятелите. Това е едно от нещата, които повечето хора забравят — какво е всеки ден да си навън и да си на тринайсет. Предполагам, че трябва да се забрави — по същия начин, по който жените забравят колко боли, когато раждат. Навремето се кълнях, че никога няма да забравя тази възраст, но се забравя. Трябва.

Когато им разказах за Сали и Евън, Джейк поклати глава, огромна къдрава топка, така че червената му коса сякаш се разхвърча навсякъде.

— Боже, Боже, Евън Макдорк.

Почувствах се малко виновна, когато той го каза, защото знаех, че Евън изобщо не е глупак — дори напълно да сринеше целия ми живот. Но тогава го наричах така, затова и Джейк и Марта повтаряха думите ми. Джейк продължи:

— Значи майка ти ще стане госпожа Макдорк, а ти ще си Джени Макдорк. Дори няма да знаем, че става дума за теб, когато ни пишеш.

— И ще имаш само двама братя — добави Марта. — Късметлийка. — Тя и Джейк постоянно поглеждаха през две маси надолу, където един от братята й — мисля, беше Пако — се взираше в Джейк така, сякаш той всеки момент ще започне да дере дрехите на Марта. Тя има четирима по-големи братя и всеки път, където и да погледнеш в училище, все имаше по някой белозъб Велес да я наблюдава със зъл поглед. Не зная как ги търпеше. Те не бяха такива, докато не влязохме в пубертета.