Питър Бийгъл - Тамзин

След часа господин Хамел сякаш ми правеше някакви знаци, опитваше се да хване погледа ми, но аз се престорих, че не го забелязвам, и се измъкнах точно навреме, за да смръкна няколко пъти с Марта в момичешката тоалетна, преди да хвана автобуса и да отида при Норис. Вероятно не трябваше да го правя, защото това ме изнерви, вместо да съм спокойна и отпусната, каквато исках да бъда. Отметнах глава назад и няколко пъти си поех дълбоко въздух — вдишвах и издишвах и усърдно се опитвах да си представя, че вече живея в апартамента на Норис и просто се прибирам вкъщи както винаги. Помогна, но малко.

Той се беше преместил миналия месец малко на изток, точно на ъгъла на Трето авеню. Стара сграда, но ремонтирана, с нова тента, с номер, изписан с букви, и с портиер, облечен в униформа като един от тенорите на Сали в някаква опера. Когато му казах, че съм дошла, за да се срещна с баща си, господин Норис Гроувс, той ме изгледа толкова дълго, сякаш се чудеше дали наистина не съм някоя скапана ненаситна групарка с бележник за автографи в единия джоб на палтото и с пистолет в другия. После отиде до телефонното табло и предполагам, се обади в апартамента на Норис, защото го чух да говори. Когато се върна, изглеждаше така, сякаш е глътнал свирката, с която викаше таксита. Но ми обясни на кой етаж живее Норис и накъде да завия, когато сляза от асансьора. Проследи ме с поглед по целия път до асансьора да не би да открадна износеното килимче или нещо друго. Помня, че си помислих: „Човече, като дойда да живея тук, всеки ден ще ти правя мизерии. Това ще ми стане хоби.“

Мийна, ти четеш това, но аз вече съм ти казала, че изобщо не ме бива да описвам къде живеят хората, в какъв цвят е боядисана спалнята, колко бани имат и какво са окачили по стените. Не обичах да го правя в часовете по творческо писане и няма да успея и в собствената ми книга. Така че единственото, което ще кажа за апартамента на Норис, е, че беше стар, но слънчево стар, а не смрадливо стар, с множество големи прозорци с извити железни решетки отвън. Нямаше много мебели, нито картини, само оперни плакати в рамки и няколко снимки на Норис с разни знаменитости. Все пак аз си мисля, че бяха такива. И всичките — с костюми.

Влязох и Норис ме прегърна силно. Това е толкова типично за него — прегръдка, която те кара да се чувстваш цял обгърнат и на съвсем сигурно място. Не познавам друг човек, който може да го направи така. Той ме откъсна от себе си, огледа ме и се ухили, после пак ме прегърна и каза:

— Виж какво имам! — Звучеше като малко дете. Отстъпи назад и аз видях пианото.

Може да не разбирам нищо от декори, но не мога да не разбирам от пиана. Това беше малък роял. Никъде не видях името на производителя. Беше тъмно червенокафяво — както казах, истинският цвят на повечето черни котки — и изглеждаше като преизпълнено със слънчева светлина, сякаш дишаше и се вълнуваше под нея. Никога в живота си не бях виждала такова пиано.

Норис стоеше до мен и целият сияеше. Той не е кой знае какъв красавец, не е като господин Хамел, но е по-едър, има гъста къдрава прошарена коса и едри черти, които наистина изпъкват — нос, брадичка, очи, чело, — изглежда страхотно, когато излиза на сцената с много грим. Не виждаш нищо друго освен него.

— Давай, натисни клавишите. Опитай — каза той.

Що се отнася до Сали, тя никога не ме е карала да взимам уроци по пиано или по пеене, въпреки че точно това преподаваше. (Между другото, не мога да изпея и една нота. Двамата ми родители са професионалисти, а единственото, което мога, е да държа един тон. Добре, че са живи, иначе биха се обърнали в гроба.) Но понякога се учех сама — просто за кеф удрях клавишите. Учех си неща като „Меки Ножа“, „Пианистът“, „Когато стана на шейсет и четири“. Беше ми нервно да свиря пред Норис, затова се чудех как да се разтакавам — седях, потърквах си ръцете, пуках си кокалчетата, докато Норис не издържа:

— Стига вече, дете, давай.

И най-сетне подхванах „Певецът“.

Ала трябваше да спра. Парчето има десетина-дванайсет такта и просто трябваше да спра. Звукът беше толкова красив, че направо тръпки ме побиха, имах чувството, че обезумявам, че със сигурност трябва да се случи нещо. Някои хора се чувстват така, като гледат цветя или залези, четат стихове или каквото там. На мен никога не ми се е случвало, но това проклето пиано… Спрях да свиря и вдигнах поглед към Норис. Не можех да говоря. Той обгърна раменете ми с ръка.

— Да, и с мен е така. Знам, че не го заслужавам, всеки път се разстройвам, когато го използвам само за да пея гами, но продължавам да си повтарям, че е подарък, който смятам да заслужа. В нашата работа трябва да вярваш в такова нещо, Дженифър.