Питър Бийгъл - Тамзин

Да не говорим, че тогава дори не знаех как Евън си изкарва хляба. Не исках да знам. Сали ми каза, че бил агроном и от време на време работел за английското правителство, но нямах представа какво значи това, освен дето Сали спомена, че често общувал с фермери. Беше ходил в Айова, Илинойс или нещо такова, посещавал семинари и конференции, а после дошъл в Ню Йорк — не помня защо — и така станал единственото завоевание в живота на майка ми. Срещнали се на някакъв концерт — тя май тогава искаше да отида с нея, а пък аз вместо това ходих на гости на Марта — и Сали се върна вкъщи възторжена, закъсня, колкото и господин Котак, втурна се в моята стая да ми каже, че се била запознала с един сладък, забавен англичанин и двамата изръшкали целия Уест Енд — не да се напиват, просто часове наред стояли и се смеели, без изобщо да близнат алкохол. След като отиде да си легне, ужасно дълго я чувах да се смее сама.

Тогава не разсъждавах много-много над това. Разбрах, че ще имам проблеми едва когато двамата започнаха да свирят заедно. Сали прекарва толкова време на пианото всеки ден работи или се упражнява, че почти никога не го докосва просто за кеф. Помня, че когато Норис живееше с нас, те понякога свиреха стари неща — „Бийтълс“, ритъм енд блус — и правеха разни маймунджулъци да ме забавляват. Но след като се разделиха, тя приключи с всичко това и никога не го повтори; имаше само „това бързо, това легато“. И изведнъж идва Евън с чужда очукана куха китара и двамата ме будят през нощта, щото са се разпели на английски някакъв ирландски фолклор. Той си беше добър, не кой знае колко — абе колкото мен на пианото. Но двамата си прекарваха заедно страхотно. Сигурна съм — нали си лежах и слушах в тъмното.

Естествено, той идваше почти всеки ден, след като се сгодиха. Поръчваха пица и седяха в кухнята да обсъждат, че трябва да се търси жилище в Лондон, защото старият апартамент на Евън не бил достатъчно голям, аз къде ще ходя на училище, Сали къде би могла да си намери редовна преподавателска работа, вместо да продължава на хонорари. Аз не участвах, ако можех да го избегна, а и наистина се опитвах дори да не слушам. Имах усещането, че дори да пренебрегвам всичко, което става, сигурно никой изобщо не би го забелязал. В това отношение господин Котак е страшен. Но просто не можех да не дочуя това-онова, независимо дали исках или не, и някои неща не изглеждаха чак толкова ужасни. Лондон например. Лондон направо си приличаше на Ню Йорк — по един или друг начин — с разните му там откачалки и всякакви интересни неща наоколо. Дори започнах да мисля, че може би все пак мога да свикна с Лондон. Ако се налагаше.

Сали ми каза, че Евън е опекун на двете момчета, както е тя на мен и докато е тук, те са при сестра му. Разбрах, че ще живеят с нас и това беше почти всичко, което знаех. Той ни показа купища снимки, каквито разбира се, носеше цял куфар. Едното от момчетата беше направо бебе — девет или десетгодишно — това беше Джулиан, но другият, Тони, беше с няколко години по-голям от мен, а Евън каза, че бил танцьор — танцувал от деня, когато се родил. Страхотно. Вече го обичам.

Евън никога не оставаше да нощува у нас. Знаех, че е заради мен. Знаех също, че Сали прекарва при него всяка свободна минута, но винаги се промъкваше вкъщи към пет-шест сутринта с обувки в ръката и отчаяно се стараеше да не ме събуди. Нито веднъж не прекараха цялата нощ заедно. Историята беше невероятно тъпа — в края на краищата на кого му пукаше, — но понеже наистина се опитвам да бъда честна, трябва да си призная, че се кефех безкрайно. На мен ми пукаше и затова ми харесваше да им създавам неприятности пък и това беше единственото, с което бих ги затруднила. Трябва да кажа още, че майка ми нито веднъж не се опита да ме изпрати някъде, нито веднъж не намекна колко хубаво би било, ако изкарам уикенда в Ривърдейл с отвратителната ми братовчедка Барбара. Не че от това би излязло нещо, но аз бих опитала, ако бях на нейно място.

Така че свикнах Евън да е наоколо през по-голямата част от времето. Не разговарях много с него, но това сякаш не го притесняваше — той продължаваше да се опитва да ме включи в разговора, независимо дали бях казала нещо или не. Онова, с което не исках да свикна обаче, беше начинът, по който се държаха със Сали, когато бяха заедно — толкова… пфу, не мога да намеря думата, пък и не знам как да го кажа, за да не изглеждам чак такова дете, толкова незряла. Бях на тринайсет и не исках да виждам собствената си майка да се киска, да шушука по ъглите и през цялото време да ходи със замъглен поглед и отнесена физиономия като някакво момиченце, вързано за гаджето си. Това ме караше да се чувствам странно, нестабилно и не ми се нравеше. Като ги видех да се взират един в друг, без да си кажат и дума, тръпки ме побиваха и стомахът ми се свиваше. Тогава не исках да разговарям с никого. Отивах си в стаята и си стоях там с господин Котак, а те изобщо не забелязваха — толкова бяха вглъбени един в друг. И нищо не можех да направя.