Питър Бийгъл - Тамзин

Но Евън се върна в Англия през май и го нямаше повече от месец. Сали каза, че бил получил някаква оферта за работа и освен това трябвало да прекара известно време с момчетата. Месеци наред им разказвал по телефона за нея и за мен дори Сали говорила с тях няколко пъти, — но все още имал да им обяснява куп неща; това го чакало вкъщи. Междувременно тя искаше ние двете да поостанем малко сами, да се опознаем отново и да се готвим за голямото приключение. Щяхме да ходим заедно на кино да гледаме филми за Англия, да четем книги за Англия и да наемаме всеки скапан видеофилм на „Мърчънт Айвъри“, който намерим.

— Ще бъде забавно — каза тя. — Все едно да ходиш на тренировки.

— Какви тренировки? За живот сред островитяните?

Сали се хвана за думата. Това изобщо не биваше да го казвам — беше същото, като да наричаш италианците „жабари“, германците — „шваби“, или другите да те определят според собствените си пороци. И си повлече последствията — нали вече казах, че Сали не може да назове някои неща с истинските им имена. Както и да е. След това аз наистина си държах устата затворена, а тя продължаваше и не спираше:

— Ние ще живеем там, Джени. Не отиваме на екскурзия, а да живеем там. И самите ще станем островитяни.

Пак си премълчах.

Е, стана ясно, че ние, момичетата, не умеем да прекарваме цялото това безкрайно дълго време заедно. Накупихме дрехи, каквито се предполага жените да харесват; мисля и че това е въпрос на отношения между майка и дъщеря, но съм го мразила цял живот и винаги ще го мразя. Това също го знам. Специална част от опознаването бяха дългите клюкарски обеди после. И това се траеше. Подадохме молби за паспорти, което си беше цяло приключение, защото Сали намери моя акт за раждане, но не и собствения си, затова трябваше да обърнем наопаки целия апартамент. Оказа се, че бил в пианото, в което няма нищо чудно. После трябваше да се снимаме и аз излязох като розово петно, както става винаги. Едва тогава трябваше да отидем в паспортната служба в центъра. Само това отне цял ден. Беше вълнуващо, ако не си разсъждавал по въпроса какво всъщност означава, а мен много ме бива по разсъжденията. Същата вечер отидохме да гледаме английски филм и Сали заспа на рамото ми.

Обикновено тя беше адски заета, както казах и когато си бяхме вкъщи, на нея не й се излизаше, да не би Евън да се обади. Когато й останеше свободно време, правеше списъци, безброй списъци. Намирах ги навсякъде из къщата — какво трябва да вземем, от какво да се отървем, на кого да се обадим, с кого непременно да се сбогуваме; въпроси за почистването на апартамента, по кой начин да си изпратим нещата, какво да питаме Евън за лондонските училища; дори списък с нещата, които тя знаеше за синовете на Евън, Тони и Джулиан. Такава си я спомням най-често от онзи период — седи на кухненската маса, изцяло заобиколена от кутийски с китайска храна, подпряна на лакти, с едната ръка — в косата. И прави списъци.

Двама нейни приятели практически живееха у нас, за да й помагат с опаковането и чистенето и да тичат по задачи. Луиз Дохърти, най-добрата приятелка на Сали, беше композитор, смехът й звучеше като автоаларма… Освен Луиз у нас беше и Клеон Ферис — чернокож, гей и по-нисък от мен, който работеше като осветител на концерти и мюзикли и през цялото време ми се правеше на бавачка. Една вечер Норис ме докара вкъщи (все още обработвах Норис — или поне се опитвах) и заварихме тримата, седнали на пода, да опаковат и подреждат кутия след кутия.

— Май приличате на трите вещици, а? — поздрави ги Норис, а Луиз се обърна, огледа ни с Норис и отговори:

— А вие приличате на „Смъртта и момичето“ — и продължи да опакова кутиите.

Аз не им помагах. Не правех нищо, което Сали не ми е възложила. Подредих част от вещите си в кутии — дрехи, книги, албуми и прочее, — но не затворих кутиите и не ги надписах. Нищо подобно. Както казах, продължавах да си мисля, че цялата тази лудница ще изчезне, ако се държа така, сякаш нищо не се случва. Така че предимно висях някъде с Джейк и Марта, напушвах се и гледах телевизионни игри. Този срок беше адски труден за съучениците ми и Сали се нахвърли върху мен заради училището, но беше ясно, че тя постоянно мисли за милион други неща и не е тук дори когато ми вика. Пълно безумие. Направо ми се прииска Евън вече да се е върнал.

Това лято боледувах много. Не че беше нещо сериозно и драматично, само настинки и болки в корема и онова възпалено гърло, дето си го имам през май всяка година. Тогава си лягам, свивам се до господин Котак, намирам някоя станция с класически рок, защото той не може да понася хеви метъла, и само спя няколко дена. Веднъж Клеон Ферис влезе при мен и седна на края на леглото.