Питър Бийгъл - Тамзин

На сутринта беше тук, легнал по гръб между ходилата ми, а едната му лапичка стърчеше във въздуха. Когато си толкова спокоен като него, можеш да изглеждаш глупаво, но никой не обръща внимание на това.

Май вземането на визите превърна заминаването в реалност. За Англия е нужна виза, ако ще стоиш там повече от шест месеца. Сали направи чудеса, за да е сигурна, че ще вземем визи, защото щяхме да живеем там, нямаше да сме просто туристи.

— Ще останем там, когато другите си тръгнат за вкъщи — каза тя и стомахът ми се сви и изстина, защото си го представих. Небето става все по-тъмно и всички освен нас са се прибрали у дома.

Или може би беше пристигането на червения стикер на господин Котак. Сали възнамеряваше тя да се оправя с оная история с карантината, но аз й казах, че сама ще се занимая с това. Нямах желание, но ставаше дума за моята котка. Така че писах до Англия, до МЗРХ (това е Министерството на земеделието, рибовъдството и храните), а те ми изпратиха да попълня формуляр за импортен лиценз и още нещо за митницата, както и огромен списък с лицензирани приюти за животни и ветеринари, които наричаха посрещачи — те щяха да посрещнат господин Котак на летище „Хийтроу“ и да го отведат там, където той щеше да прекара следващите шест противни месеца. Мийна казва, че и тя трябвало да стори същото, когато семейството й дошло в Англия, въпреки че тя е имала само една бяла мишка на име Картхик (ако го пиша правилно).

После писах до всички приюти в Дорсет и те ми изпратиха шарени брошури със снимки на местата, където държат животните, менюта, с които ги хранят, как се отопляват местата за разходка и клетките, графиците, когато ветеринарите идват за профилактика, кога обезпаразитяват и къпят животните и прочее. (Последното го задрасках, защото човек не може да изкъпе господин Котак — освен ако не иска да си рискува ръката, докато се опитва. Той се къпе сам.)

Евън искаше да ми помогне при избора на приют, но тогава аз не говорех с Евън. Избрах го сама — хотел за котки „Госхоук Фарм“, — защото можех да ходя там когато си поискам без предварителна уговорка. Сали каза да не се притеснявам колко ще струва, защото се чувстваше виновна, а това ме устройваше. Сама избрах и посрещача и почнах да обикалям навсякъде в търсене на подходяща клетка за пътуването — достатъчно проветрива и с две бутилки вода. Попълних всичко и го изпратих и след доста време от МЗРХ ми върнаха нещо, наречено „бордови документ“ и един червен стикер, който да залепя на клетката. Залепих го и останах да стоя така, да гледам големия номер и малките буквички… и не бях сигурна, но май тогава разбрах, че наистина заминаваме.

Обаче не, пианото, мисля, че точно пианото направи заминаването ни истинско. Защото където и да живеехме, всичко винаги се въртеше около пианото на Сали. Винаги. Първо решаваше къде точно иска да стои пианото и после се чудеше как да стигне до банята. Всичко оставаше на заден план, стига пианото да е щастливо. Не помня кога разбрах това. В деня, когато се прибрах вкъщи и пианото беше изнесено през прозореца, както и беше дошло, изглеждаше, сякаш някакви хора бяха минали с лопати и бяха изринали апартамента ни. Сякаш бе изчезнало всичко, не само пианото. Пианото вече пътуваше към някаква си английска ферма. Пообиколих мястото, където стоеше преди, после се прибрах в стаята си и започнах наистина да опаковам багажа си. Защото едно от нещата, които бях разбрала вече, беше, че ние винаги следвахме пианото на майка ми.

И след това потеглиха кутиите с всички неща, които тъпчеха вътре Сали, Луиз и Клеон — ден след ден, все по-бързо и по-бързо, сякаш дупката, отворила се, след като пианото замина, поглъщаше всичко. Всъщност сигурно е било още по-зле, защото аз полагах героични усилия да не забелязвам какво опаковат. Една сутрин се събудих — през нощта от апартамента бяха изчезнали всички книги заедно с повечето от кърпите и чаршафите. Или пък друг път, като се прибрах вкъщи късно вечерта, бяха останали само три стола и нито един сребърен прибор. Стъпките ми направо кънтяха в хола, защото бяха изчезнали всички картини, рисувани от приятели на Сали, и големият килим, подарък за сватбата й с Норис от баба Пола. Със Сали и Евън вечеряхме на кухненската маса — италианска храна за вкъщи с пластмасови ножове и вилици. После и масата замина и сядахме да ядем на пода, защото и останалите столове бяха изчезнали. Помня, че това лято беше наистина горещо, но тоя жалък опустошен апартамент ставаше все по-студен и по-студен.