Питър Бийгъл - Тамзин

Но на Сали й харесваше. Колкото повече се изпразваше домът ни, толкова по-жизнена и ведра ставаше тя. Казваше, че това й напомняло как е изглеждало всичко, когато сме се нанесли, и постоянно повтаряше:

— Джени, това е приключение. Всеки човек има нужда от време на време да започва от нулата. Да се откаже от спокойствието, от всички неща, които му създават сигурност, и направо да скочи от скалата. Ние сме точно в такъв момент, летим в пространството и единственото, от което имаме нужда, е да си вярваме една на друга и на Евън. Не е ли страхотно?

— Супер е. Господин Котак не може да спи нощем заради целия тоя шум и направо откача, защото паничката и тоалетната му не стоят на едно и също място дори и два дни. А как мрази пътната клетка — не мога да го накарам да влезе в нея; само свива лапи и я препикава. И чудесно разбира за какво става дума.

Сали ме погледна право в очите.

— Е, да, това е неприятно. Но той ще се справи чудесно. Ние всички ще се справим.

Никога не беше казвала нещо такова преди, но ставаше дума за Евън, по-точно за тях двамата с Евън. Наистина беше гадно да гледам как майка ми ме напуска, преминава в някаква друга форма, както става по филмите. Понякога се взирах в нея и ми се струваше, че съм единственият човек на този свят, който не може да се движи, не може да промени формата си. Накъдето и да се обърнех, всичко беше разместено и нито едно нещо не беше на мястото си. И аз бих се изпикала върху пътната ми клетка, стига да можех да се докопам до нея.

Помня, един следобед бяхме с Марта в Сентрал Парк, гледахме една групичка танцуващи салса и бяхме полунадрусани от някакво хавайско нещо, което тя беше намерила в джоба на брат си Пако. Беше горещ, ясен, слънчев ден, наоколо се гонеха дечица и кучета, над главите ни летяха фризбита и накъдето и да се обърнеш, покрай теб като куршуми профучаваха хора на ролери. А аз казах:

— Нещо ще се случи. Не знам какво, но нещо ще стане.

Марта поклати глава. Когато е напушена, наистина може да изглежда мъдра, защото лицето й е малко, а очите й стават големи и черни.

— Ще ти пиша всяка седмица, обещавам. Джейк също.

— Страх ме е да ходя на училище там — започнах аз. — Заради наказанията. Чела съм за това. Там бият всички, които не са англичани. Сигурно ще ме убият.

Марта се засмя.

— Стига де. Ама хората наистина си мислят такива неща за Англия. Носиш ли си грънджарското кожено яке, веднага ще те помислят за гангстер. — И продължи с английски акцент като на Бени Хил: — Ооо, ооо, ненене, не искам да имам нищо общо с нея, тя е от Ньоо Йаак. — После така се разхили, че не можа да спре, и аз почнах да се хиля. Просто си седяхме на слънце, гледахме се една друга и се кискахме. Ония спряха да танцуват салса, двама мършави татуирани пича направиха факли и почнаха да се движат като лунатици.

— Наистина ме е страх, Марта. Ама наистина.

— Спокойно, всичко ще е наред — и тя ме прегърна през рамо — малко непохватно, защото беше по-ниска от мен — и двете сякаш се сгушихме за малко една в друга. Не че помогна, но беше мило.

Останаха три седмици до заминаването, после две и после — сякаш просто ей така — два дни. Не можех, да повярвам. Учениците на Сали устройваха всякакви прощални тържества за нея и Евън и тя всеки път ме канеше, но аз не отидох нито веднъж. Норис и приятелката му Сюзън ме заведоха на страхотна вечеря в някакъв френски ресторант в Ийст Сайд. За Англия Норис ми подари оригинално непромокаемо яке „Бърбъри“. Беше твърде голямо, но той каза, че ще порасна в него. Така и стана.

Джейк и Марта искаха да устроят прощално парти само за мен, но аз не пожелах. Просто трябваше да правим онова, което правехме обикновено, така че първо седнахме в гръцката таверна на „Амстердам“, после се разхождахме, вървяхме без цел, спирахме да хапнем и разговаряхме като че нищо не се бе променило. Мотаехме се тримата насам-натам както винаги през летните нощи, сякаш се намирахме в топъл, сладък, лепкав сладкият. Когато стигнахме до нас, просто стояхме под тентата и се взирахме един в друг. Те не искаха да си тръгнат, аз не исках да се качвам горе и всеки знаеше всичко и нямаше за какво да се говори. Накрая Марта просто каза:

— Внимавай, vata — и ме прегърна. Джейк също ме прегърна. Поплака малко.

— Ей, хора, когато човек има само двама истински приятели… — започна той, но аз го прекъснах:

— Да, да, да, вече знам, разкарай се оттук, Уолковиц, хайде.

И те си тръгнаха.

Господин Котак си беше вкъщи. Светнах лампите и двамата седнахме на един кашон до прозореца в стаята ми. Отвън работеха хора, чистеха Западна осемдесет и трета улица, както правеха през последните няколко години денем и нощем с изключение на неделите. Сигурно още го правят. Вслушвах се в звука на пневматичните чукове, мислех колко е шумен Ню Йорк винаги и навсякъде и как свикваш с това и изобщо не ти прави впечатление. Може би съм толкова привикнала, че няма да мога дори да дишам на някое тихо място, както вече усещах, че не мога да дишам в този празен апартамент. Вероятно ще умра от тишина някъде там, в някаква ферма в Дорсет, и никой никога няма да разбере защо. Заплаках при тази мисъл. Бях безутешна, но господин Котак се ядоса, дето му подсмърчам и хлипам, аз спрях и двамата просто си седяхме така до прозореца, докато Сали и Евън се върнаха вкъщи.