Питър Бийгъл - Тамзин

За цялото пътуване до Лондон имам много смътен спомен. Не ми се пише за него кой знае колко. Евън се опитал да вкара господин Котак в пътната му клетка (аз съм спяла), но спрял, докато още си имал всичко, както майка му го е родила. Затова трябваше да стана твърде рано и да си загубя един час да говоря на господин Котак, който седеше на най-високия шкаф или в скута ми или най-сетне в оная малка котешка тоалетна. Той ме погледна с дългия си жълт поглед, след това сам влезе в клетката и легна с гръб към мен, без да ме погледне. Беше бесен. Дори и сега веднага се депресирам, като си помисля за оня момент.

Беше четири сутринта или някъде там, а аз бях толкова съсипана, че изобщо не се сбогувах с нищо. Може би така стана по-добре, не знам. Помня лимузината, плъзгаща се покрай бордюра като подводница, и двама уличници, втренчили се в Сали и в мен, докато пропълзявахме на задната седалка между куфари, защото багажникът беше препълнен. Евън седна отпред при шофьора, а Сали ме прегърна. Господин Котак беше в скута ми и аз постоянно се навеждах и му шепнех:

— Всичко е наред, аз съм тук, всичко ще се оправи.

Виждах очите му в мрака. Той не би ми проговорил.

Така напуснахме Ню Йорк. Никой не ни махаше с ръка, нямаше сълзи, всъщност никакви чувства. Четири часа сутринта, всичко просто е замряло, няма какво да вземеш със себе си освен куфарите.

Бях летяла веднъж и преди, когато Норис имаше някакъв ангажимент в операта в Сан Франциско, но не помня подробности, защото тогава бях пет- или шестгодишна. В самолета ми дадоха някаква шарена книжка и храната в малките пластмасови подноси ми хареса. Не е кой знае каква подготовката за прелитане на океана в посока нов шантав живот, дори когато първо ти се налага да пренесеш котката си през багажното гише като тъпа платнена чанта. Видях и други котки и едно куче в клетки като неговата и това вече беше малко по-добре — разбрах, че поне ще си има компания в багажното. Но като хванах клетката за последен път и го погледнах през мрежата, а той ми върна погледа и издаде едно леденостудено „мяу“, което ме прониза, беше наистина ужасно.

— Съжалявам, съжалявам — извинявах се аз.

Сали сложи ръка на рамото ми. Направих усилие да не я отблъсна.

Служителят постави клетката на багажната лента. Тя се заотдалечава бавно, а зад нея се трупаха куфари и пакети, докато в един момент престанах да я виждам. Служителят се опитваше да бъде мил.

— Котенцето ти ще е съвсем добре, миличка. Ще го свалят от лентата и ще го сложат на едно специално обезопасено място заедно с другите животни. Ще си има всичко освен видеофилм. — Над главата ми той намигна на Сали и Евън. Още си представям това тъпо намигване.

Единственото, което наистина помня от полета, е излитането, защото направихме голям кръг над града, а аз съм сигурна, че видях старата мръсна Осемдесет и трета улица, макар че това е малко вероятно. Но знам, че видях Сентрал Парк, убедена съм, че за секунда той беше точно отдолу под нас… Джейк и Марта, гимназията „Уилям Джей Гейнър“, магазинчето за кристали на нашия ъгъл и малкия ямайски пазар, откъдето Сали редовно купуваше манго и папая, а аз — албуми с реге. Жената с граховозелено яке, която по цял ден се разхождаше нагоре-надолу по Осемдесет и първа улица, сочеше с пръст такситата, викаше по тях и се опитваше да накара някое да спре и да я отведе далеч оттук. Огромният слепец с обеци на носа, който обичаше да плаши хората, вечерящи отвън на „Кълъмбъс Кафе“, и двамата старци, които цял живот съм срещала по „Бродуей“ да вървят рамо до рамо и да си крещят. Чернокожата, която продава вестници, събира музикални списания за Сали и постоянно ми повтаря как да си направя косата. И сиамката Хъси, която вече се чуди и се чуди къде ли може да е отишъл господин Котак. Всичко това, животът ми — долу, под крилете.

И после — само облаци по целия път до Лондон. Нищо не се вижда — нито океан, нито небе, никаква романтика. Не можах да заспя, но и не бях съвсем будна — бях си взела една възглавничка, подпрях я на прозорчето и отпуснах глава на нея, за да ми е поне малко по-удобно. Опитах се да накарам мислите ми да се реят, но все виждах господин Котак заврян някъде в багажното, как се лашка, без да знае какво става с него, уплашен за първи път, откакто беше малко коте и онези момчета го бяха провесили от покрива. Не исках да мисля за уплашения господин Котак, но не можех да мисля за друго.

Мийна казва, че трябва да опиша кацането на „Хийтроу“, но аз слабо разграничавам оная първа гнусна сива вечер от другите пъти, когато сме били там. Кънтящ безкраен тунел, а ние тримата бутаме четири багажни колички. Сали постоянно ме ръга с лакът, сочи хората, които минават през митницата, и шепне: