Питър Бийгъл - Тамзин

— Джени, погледни ги, онези там са истински монаси от Тибет!… Джени, виж, гледай с какво е облечена онази дама, това е сари!

Евън помага на някакъв висок възрастен чернокож с червено-жълта роба и червена шапка като саксия да пренесе цилиндрична торба… Както вече казах, пълна мъгла. Тогава нищо не исках да гледам, да забелязвам, да помня.

Нямахме проблеми на митницата, освен, че трябваше цял век да чакаме на опашка, а Сали и Евън през цялото време махаха на синовете му, Тони и Джулиан, които също им махаха зад голям висок прозорец заедно с една червенокоса жена, сестрата на Евън — Шарлот, при която са живели, докато Евън е отсъствал. Всички наоколо размахваха ръце като полудели освен мен — дори и когато Сали ме сграбчи за ръката и посочи към прозореца. През цялото време продължавах да гледам някъде другаде.

Можете да си представите всички прегръдки, гушкания и прочие, когато излязохме от митницата. Няма да описвам подробно най-вече, защото още ми е кофти заради това как се държах тогава със Сали. Тя току-що е слязла от самолета, изправена е пред съвсем ново семейство — заварени деца, зълва, работа и какво ли не — и от нейна страна няма никой друг освен мен, а аз нямам намерение да се разправям с когото и да било. Видях млад мъж с табела „Хотел за котки «Госхоук Фарм»“ и се стрелнах към него, защото това беше възможността да се измъкна от всичките там „най-после“ и „колко време“ и аз се възползвах. Днес бих се държала различно, но от това миналото не става по-добро.

Името на момчето от „Госхоук“ беше Мартин. Той вече бе взел господин Котак и само му трябваше някой да подпише всички сини и жълти формуляри от папката му. Подписах и после коленичих да се сбогувам с господин Котак и да му кажа, че ще отида да го видя съвсем скоро. И да не ме забравя.

Той се беше свил в дъното на клетката. Първо успях да видя само очите му — те не са зелени или жълти като на повечето котки, а наистина тъмнооранжеви със златни точици. Сега те се взираха в мен и той издаде звук като от стара ръждясала скърцаща врата. Издава го срещу някои кучета и непознати деца — господин Котак мрази повечето деца, за което не можем да го обвиняваме. Но никога, никога не го е издавал срещу мен, колкото и да е побеснявал. Продължавах да се опитвам да изрека „аз съм, глупав дърт котарак, аз съм“, но гърлото толкова ме болеше, че не можех да изкарам и звук. Нямаше да се разплача — не и на летище „Хийтроу“ пред някакъв непознат в страна, където не исках да бъда. Затова просто си стоях на колене до клетката.

После един наистина смешен глас — като на тюлен от зоологическата градина — произнесе над рамото ми:

— Питам това ли е твоята котка.

Огледах се и едва не паднах назад — там стоеше малко момче със синьо униформено сако, с подобие на скаутска шапка на главата и невероятно огромни сиви очи на дребното лице с трапчинка на брадичката. Замислих се защо ли ми изглежда толкова познато, докато изведнъж ми просветна: формата на лицето му беше почти като на господин Котак.

Разбира се, знаех кой е — за Бога, вече бях виждала достатъчно снимки — негови и на брат му, на кучето, училището и майка им. Беше Джулиан. Не танцьорът, а малкият.

— Да, това е. Поиграй си с него и втори път няма да си вреш носа тук. — Защото Джулиан бе промушил пръст през мрежата и се опитваше да докопа господин Котак и да го погали. Бавно отдръпна ръка да не си помисля, че го е страх. После каза:

— Бог съм по математика. Теб бива ли те?

— Всъщност никак. — Това все още е вярно.

Лицето на Джулиан светна.

— О, прекрасно, ще ти помагам.

Не можех да свикна с дълбокия му жабешки глас — звучеше така, сякаш бе живял доста повече години, отколкото можеше да се предположи. Винаги е бил такъв — всъщност откакто е проговорил. Разбрах го по-късно.

Мартин, момчето от „Госхоук Фарм“, учтиво предположи, че вече може да тръгват с господин Котак. Аз гледах през него към Сали, Евън и Шарлот, които идваха към нас със смях, прегърнати, а до тях — едно по-голямо момче. Това трябваше да е Тони, братът на Джулиан. Не можеше да се каже, че е хубав (колкото е хубав и Евън) — косата му стърчеше разбъркана, кожата му дори не се беше доизчистила от акнето, но човек не можеше да откъсне поглед от него. Има такива хора — те не просто хващат окото, а направо го сграбчват така, че понякога боли. Не знам как го правят. Но искам и аз да го мога.

Представиха ме на Шарлот — червенокоса е, вече го казах, ниска, всички й викат Чарли и тя прилича на човек, който сякаш цял живот е давал акъл на чуждите деца. Стиснахме си ръцете с Тони. Забелязах, че има кафеникаво-зеленикави очи и се опитва да си пусне мустаци. Помня, че единствената ми мисъл беше — според Мийна изобщо не трябва да го споменавам — „Дали е кръвосмешение, ако той ти е доведен брат?“ Вярно е, но друг път ще се притеснявам какво би си помислил Тони, ако го прочете. Едно им е хубавото на танцьорите — не четат много.