Питър Бийгъл - Тамзин

Този път ме събуди Евън — той пееше. Дълга, бавна, наистина тъжна песен за рибар и русалка. Акцентът му беше смешен, по-различен от обичайния му начин на говорене. Или го слушах, или се опитвах да не чувам. От време на време се включваше и Сали с втори глас на местата, където знаеше думите, и очите ми плувнаха в сълзи. Не можете да си представите това пък колко го мразя! Защото не проклетата песен ме караше да плача. В гласа на Евън имаше нещо, което не беше никак тъжно, а умиротворено и това ме наведе на мисълта, че той и майка ми са си създали този друг свят, където мен изобщо ме няма. О, напротив, имаше ме по някакъв начин — знаех го, нали Сали ми е майка, — но в него сега имаше места, които са само техни, места, където мен ме нямаше. Норис го нямаше, нямаше и нищо друго освен тяхната съвместна история. Точно това ме натъжи и затова не говорех с никого и не изпях дори и една скапана нота по целия безкраен път до Дорсет.

А пътят е хубав, сега го знам. Поехме по изходната магистрала от Лондон и след като веднъж се отървахме от червените покриви и се измъкнахме от кръговото движение, провинцията започна да се превръща в провинция — с крави и много овце, с разни растения по нивите, повечето, от които сега вече познавам, но тогава още не. Няма смисъл да се преструвам. След известно време земята стана вълниста, но по един приятен начин като в люлеещ се стол и дори и слънцето изгря.

Първата част от пътуването беше Хемпшър — това го знаех благодарение на Сали. Тя току се обръщаше от предната седалка да ми каже нещо. Например:

— Джени, виж, отиваме към Уинчестър — нали помниш, „Уинчестърската катедрала…“ — и тя изпя малко от тая глупава песен. — Градът наистина е стар — бил е столица на саксонците, тук е бил коронясан крал Алфред, а катедралата построил Уилям Завоевателя. — И след миг: — Джени, бързо, ей там, Евън казва, че това е римски лагер! — Тя беше като досаден екскурзовод. — Милинка, виж, погледни на хоризонта, това е Салисбъри, не прилича ли на Констабъл, дето го гледахме?

Тони и Джулиан се споглеждат, а Евън промърморва:

— Това е Саутхемптън, любов моя, доста сме на юг от Салисбъри.

Сали само ще се засмее.

— Показвам ви какво знам.

А аз не знаех на кого съм по-ядосана — на нея, задето звучи като пълен идиот, на Евън, който едновременно успява да е и прав, и мил, или на момчетата, които са добре възпитани и изглеждат смутени заради майка ми и мен. За Бога, Мийна е права — започваш да пишеш нещо и всичко се връща.

След Саутхемптън минахме през Ню Форест. Изобщо не беше така, както си мислех, че трябва да изглежда една истинска гора. Дори нямаше много дървета покрай пътя и повече приличаше на кравешко-овчата земя, през която, струваше ми се, щяхме да пътуваме цял живот. Сали тъкмо беше заговорила за дъба от Гората на рицаря — най-голямото, най-старото дърво в Англия — и как винаги се е смятало, че дъбовете са вълшебни, когато изведнъж Джулиан ме хвана силно за ръката и викна:

— Там! Там има едно!

Рязко се дръпнах, защото ръката ме заболя.

— Стига!

И тогава видях отпред какво ми сочи. Всъщност бяха две — две космати малки понита точно до пътя, почти на него, едното пасеше трева, другото просто си гледаше. Евън намали, за да ги заобиколи, и онова, което не пасеше, вдигна глава и се взря право в мен, погледна ме с големите си диви черни очи. Не мога да го обясня, но може би за първи път разбрах, че съм наистина в Англия и няма да се връщам вкъщи.

— Смята се, че са произлезли от конете на Армадата — обади се Тони. Вероятно съм примигвала, защото той добави: Испанската армада. Някои от корабите били потопени от буря и конете доплували до брега. През 1588 година.

— Знам за Испанската армада — рекох аз.

Тони кимна и млъкна. Евън хвана погледа ми в огледалото за обратно виждане. Намигна ми, но аз не му отвърнах. Той заговори:

— Джени, трябва много да внимаваш, ако видиш някое черно пони — цялото черно, като котката ти, без нито един бял косъм. Може да се окаже пуук 3 3 Пуук — ирландски гоблини. Приличат на мъже, но с конски тела. Пакостливи, разрушителни и недобронамерени зли духове. — Бел. прев. .

Зарекох се да не пророня нито дума, но не можах да се въздържа.

— Пуук ли?

— Вълшебно създание — усмихна ми се Евън. — Селяните твърдят, че можел да се превръща почти във всичко — орел, лисица, дори в човек, ако поиска. Но най-често ще го срещнеш като прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш. Никога не го прави.