Питър Бийгъл - Тамзин

Джулиан вървеше съвсем бавно и изоставаше все повече и повече, докато Сали не се огледа за него. Остави Евън да върви напред, а тя да хване Джулиан за ръка. Пожелах си аз да съм уплашено английско хлапе с тъпа училищна шапка, което тя не познаваше допреди една седмица, а после се ядосах на себе си, че мога да си мисля такива неща. Затова го хванах за другата ръка и замарширувахме нагоре към къщата. Към Имението.

За фермерска къща тя беше огромна, най-голямата, в която някога съм живяла, най-голямата в тази част на Дорсет, а когато е била построена през 1671 година, най-голямата в цялото графство. Но къщите в Дорсет, дори и в градовете, никога не са били образцови жилища — винаги е имало само ферми и села, точно като в книгите на Харди. Стауърхед винаги си е била само ферма, още от самото начало. В сравнение с някои от онези с огромни стари колони, където ходят туристическите автобуси, Имението е само апартамент студио. Но в сравнение с него домът на братовчедка ми Барбара в Ривърдейл, с който тя толкова снобски се гордее, е шкаф за метли в някой мотел. Надявам се тя да прочете това.

Вече казах, че не умея да описвам стаи и интериор; същото важи и за къщи. Имението е било строено, престроявано и веднъж изгоряло — мисля, че е било веднъж — и след това е било построено отново и го достроявали и достроявали, докато всъщност нищо вече не пасвало с нищо; точно така им харесва на англичаните. Къщата има три етажа с нещо като източно и нещо като западно крило. Всички все още наричат Арктически кръг централната част, откъдето се влиза вътре. Тони започна да й казва така — Арктически кръг, защото тази част от къщата е каменна, както е била първоначално, и тук никога не става наистина топло, дори и сега. Но когато се нанесохме, това беше единствената обитаема част — с течаща вода и електричество и готварска печка колкото билярдна маса. Все още виждам всички нас скупчени вътре, подпрели се на сакове и на други багажи и всеки се опитва да измисли нещо весело. Искам да кажа всички освен мен.

Най-сетне Сали успя.

— О, страхотно, газова печка! Много обичам да готвя на газ.

А Евън я погледна с оня невероятен, безкрайно тъжен поглед.

— Всъщност, любов моя, печката е на дърва. Ще ти покажа как се пали. Не е толкова трудно. — И вече никой не спомена нищо по въпроса през следващата година и половина.

После се обади Джулиан с дрезгавия си гласец:

— Не знам за вас, но аз отивам на изследователска експедиция. — И преди някой да го спре, той вече беше запрашил, а неудобните му униформени обувки потрепваха по дъбовия под. (Има едно нещо в Имението и това са фантастичните подове — толкова са стари и твърди, че дори термитите си чупят зъбите в тях. Ако тая къща се стопи, тия подове ще останат да висят във въздуха.)

— Ще го върна — обади се Тони, но Евън уморено го спря:

— Недей. Да се огледаме и ние из тоя музей. Тук някъде се предполага да има и пазач, но сигурно богартите са го хванали.

Всички заедно тръгнахме след Джулиан, стъпките ни отекваха нагоре по стълби и надолу по коридори, влизахме и излизахме от стая в стая, а момчетата вече заспориха кой къде ще спи. Винаги досега са имали обща стая и нямаше начин да се справят с това изобилие. Хубава дума.

Аз не можах да си избера стая. Никога в живота си не съм била в такава къща. Ферма или не, но старият ни апартамент можеше целият да се смести в някоя от тези стаи, без да вдигне прах или да закачи цветарника. Имаше и стаи не по-големи от баня, тесни като ковчези, на каквито всъщност и приличаха. Евън каза, че били за прислугата. Първото полезно нещо, което научих за седемнайсети век.

Имаше ли още нещо важно, което да добавя, първия път, когато видях Имението? Да, разбира се, миризмата. Трябваше да започна направо от нея. Не защото къщата беше чак толкова стара, а защото различните семейства, ръководили фермата през последните стотина години, я бяха оставили на произвола на съдбата. Така че го имаше оня мирис на старо, това е едното, и другия — мрачен, мъртвешки студен миши мирис на голяма запуснатост и накъдето и да тръгнех, няма начин да не усетя някой от тях. Шест години чистене, шест години поправки и смени, стъргане и боядисване, изхвърляне на пласт след пласт занемареност — и пак понякога все още ме преследваха тези две миризми.

Този ден стигнахме само до втория етаж, защото третият беше затворен и всички бяхме доволни, защото вече бяхме абсолютно скапани. За третия етаж ще кажа, само че когато Джулиан си беше вкъщи през последната ваканция, той откри една стая, която никога не бяхме виждали — нещо като дамски будоар, сгъчкан зад врата, широка колкото дъска за гладене. Имаше и няколко полутайни прохода, но те не водеха наникъде. Та такъв е третият етаж.