Питър Бийгъл - Тамзин

— Може би наистина имаме богарт — каза Тони, когато седеше далеч от краката на Джулиан. И двамата мразеха това положение, защото изглеждаше, че се бият постоянно; всъщност те това и правеха. Винаги Джулиан започваше да удря, да рита и да плаче, а Тони го приемаше различно. Или поне аз така съм го запомнила.

— Е, може и така да е — отбеляза Евън. Колкото по-особен беше проблемът, толкова по-спокойно отговаряше той, но такъв си е Евън. — Напоследък в кухнята нещо наистина прави номера и щом не сте вие двамата…

— Не, не! — избоботи Джулиан, а Тони бързо си призна:

— Аз просто си взех няколко шоколадови бисквити, но не съм събарял онези бутилки…

— И аз не съм, не съм, не съм нарисувал ония неща по пода! — Джулиан така усърдно клатеше глава, че ми се зави свят само като го гледах. — И не съм разхвърлял яйцата, нито съм направил оная ужасна каша под мивката, и за хладилника не съм виновен…

Евън въздъхна.

— Наистина бих искал да обвиня за всичко някой богарт.

Вече бяхме включили два хладилника, но в никой от тях храната не можеше да се съхранява повече от един ден. А им нямаше нищо — всеки път, когато се развалеше храна, Евън викаше един възрастен човек от Салисбъри и той всеки път намираше, че токът е погодил някой номер. Което беше изключено при новата инсталация. Последния път, когато човекът дойде от Салисбъри, той потърка нос с пръст, затвори едното си око (чела съм, че някои хора го правят, но никога не съм виждала) и каза на Евън:

— Има къщи — те са тук отпреди електричеството, — които не обичат тока. Те се борят с него, притискат го, опитват се през цялото време да го отстранят. Значи това става — тази къща се бори с тока.

Следващия път Евън повика друг човек, но безрезултатно.

Лично аз се надявах да се появят десетки богарти, петдесетина пууки, цяло стадо като Хедли кау и всякаквите там други създания, за които Евън ни беше разказвал, докато пътувахме насам. Нещо, което да направи оставането ни в Стауърхед абсолютно невъзможно, нещо, което да ни принуди да се върнем поне в Лондон, щом няма начин да се приберем у дома в Ню Йорк. През цялото време стисках палци това да стане — без значение колко щеше да е мръсно или ужасно. Или поне бях „за“ до онова нещо, което се случи в банята ми.

Сали често ми казваше, че английският въздух ще направи чудеса с кожата ми; освен това моята кожа не беше и толкова ужасна, колкото си мислех. Знаех обаче само това, че от „Хийтроу“ насам са ми се появили нови английски червени пъпки, и започнах да се обръщам с гръб, както правят високите момичета, когато се промъквах покрай някое огледало. С изключение на едно — огледалото в банята ми, където разглеждах лицето си всяка вечер и всяка сутрин. Опитвах всичко, което някой ми кажеше, че може да помогне — всякакви мазила, сапуни и маски, неща, които караха кожата ми да съхне и да се лющи, други, които се предполагаше да я омекотят, а тя доизсъхваше толкова, че чак болеше… Не обичам да говоря за оня период. Беше преди години, но сякаш ей сега ще се върне.

Както и да е. Бях се приближила плътно до огледалото и правех това, което Сали ми беше казала да не правя — изстисквах нещо на челото си, което винаги излизаше на едно и също място. (Мийна казва, че сигурно това е третото ми око, което се опитва да ме накара да му обърна внимание. Извинявайте, ама то просто изглеждаше като червена пъпка с размера на драже М&М. Светлочервена.) След като се отвореше, щях да го почистя със спирт, колкото и да щипе. Надявах се да щипе — може би тогава на проклетото нещо щеше да му хрумне да изчезне. И тогава чух гласовете.

Без думи. Не чувах истински думи, а просто два гласа, единия — писклив като на някой мъник, другия — малко по-дълбок и определено по-тих… пронизителен, както бихте казали вие, сякаш Тони шепнеше на Джулиан какво става в някой филм. По онова време той наистина беше търпелив с Джулиан — дори и тогава, когато му викаше богарт.

Обърнах се, но не видях нищо. Банята беше малка — нямаше дори душ, нито скришно място освен в сенките зад старата вана с лъвски крака. Ето откъде идваха гласовете.

Направих крачка напред към ваната.

— Кой е там? — Ако това е прозвучало храбро или нещо подобно, веднага може да изоставите това усещане. Не изпитвах никакъв страх от някого, който говореше тихо и пискливо и можеше да се скрие зад вана. Достраша ме, че ако не внимавам достатъчно, ще започна да ги разбирам, защото вече почти разчленявах думите. А това беше последното нещо, което исках — да разбирам пискливи гласчета, идващи иззад ваната.