Питър Бийгъл - Тамзин

Но бях и полезна. Да започнем от самата къща. Ако някога съм виждала къща, която да не иска да бъде обитавана, това е Имението по времето, когато пристигнахме. Нямам предвид оная тротоарна вода, излизаща от смърдящи тръби, или печката на дърва, опушваща къщата всеки път, когато Сали се опитваше да готви, или шантавия начин, по който беше вързано електричеството, така че, ако светнеш лампите в моята баня, гръмваха всички бушони в западното крило. Или ужаса на септичната яма — това никога няма да го опиша. Нямам това предвид.

След последното изречение си седях около половин час и се чудех как да обясня, че всички ние постоянно се препъвахме и падахме без нищо поне веднъж на ден, сякаш тези прекрасни стари подове тотално мразеха стъпващите по тях крака. Говоря за това, как човек можеше да чуе гадно тихичко мърморене в двата комина, макар изобщо да нямаше вятър, или как някои ъгли изяждаха светлината и бяха винаги студени и мрачни, колкото и лампи да си светнал. Говоря и за бързите скърцащи стъпки, които всеки от време на време чуваше точно над Арктическия кръг, но никой не искаше да ги споменава; и за прозорчето в източното крило, което не отразяваше слънчевата светлина. Дори не можахме да намерим стаята с този прозорец. Такова беше Имението.

В началото Джулиан беше адски въодушевен от всичко. Тичаше наоколо и викаше:

— Къщата е обитавана от духове, страхотно! Аз ще съм единственото момче в училище, което живее в истинска къща на призраците!

Но на втория етаж имаше две стаи, в които Джулиан не искаше да влезе още от първия ден. Всички други влизахме — изобщо не изглеждаше вътре да има нещо особено или ужасно, — а Джулиан просто заставаше на вратата, както понякога прави и господин Котак, и никой не беше в състояние да го накара да пристъпи още една крачка. Той все мърмореше:

— Тук нещо не е добре, не ми харесва.

Когато Евън се опита да поговори с него, той се разплака, а ако Тони го дразнеше за това, Джулиан го удряше. Разбира се, сега Джулиан казва, че не помни нищо такова.

Между другото забравих да спомена, че наистина имаше пазач. Името му беше Уилф и съвсем приличаше на пилсбърийска кнедла със странните си гумирани дрехи и високи ботуши. През първото ни утро във фермата изпълзя от мазето с тежък махмурлук. Клатушкаше се и потрепваше, сякаш главата му беше стъклена и всеки момент щеше да падне от раменете му и да се разбие на милиони стъкълца. Предполагаше се да остане само няколко седмици, докато покаже на Евън кое къде е из къщата и фермата, но той си остана и след това и никой никога не успя да се отърве от него. Евън го уволняваше един-два пъти седмично, но Уилф не му обръщаше никакво внимание.

Евън и Сали бачкаха като бесни. Евън разкара печката на дърва веднага след като откри някой, който да я завлече надалеч, и известно време изкарахме на пици и на готова храна от Шерборн, докато семейство Ловел не инсталираха нова електрическа печка. Което означаваше, че трябва да се смени цялата електрическа инсталация в Арктическия кръг, но те изобщо не направиха проблем на Евън за това. Освен за електричеството те платиха и за смяна на канализацията, така че между едното и другото събитие месеци наред къщата беше истинска руина с разхвърляни навсякъде инструменти и откъртени дъски, с купища кабели, висящи по стените, и хора, които Евън бе наел да му помагат, които ходеха насам-натам, ръмжаха си един на друг, тръскаха пепел от лули по пода и на всеки десет минути си правеха почивка за чай. Повечето от тях имаха конски опашки и големи и гъсти жълти мустаци и аз така и не ги различавах един от друг.

Мнозина напускаха. В повечето случаи беше заради обикновени неща като заплащането, работния ден или почивките за чай, но не винаги. Един си тръгна, защото инструментите му постоянно изчезвали. Мисля, че по тази причина се опита да съди семейство Ловел. А друг не дойде на работа една сутрин и изобщо не се появи да си прибере инструментите. По-късно беше писал на Евън и Сали някакви обяснения, но всичко беше толкова объркано, с много правописни грешки и пълно с несвързани приказки за тъжни гласове, музика, която не можела да се чуе, „студени течения“ и нещо като невидима козина, която през цялото време го гъделичкала по врата. Още двама говореха за гласове и студени течения. Имаше един мъж, който каза, че докато връзвал тока в Арктическия кръг, му миришело на ванилия и това толкова го нервирало, че трябвало да спре. Евън отсече, че повечето са били пияници, и просто продължи да наема нови хора.