Питър Бийгъл - Тамзин

Когато Джулиан намери тази стая, аз си помислих за Тамзин, защото точно по този начин…

Не, това го задрасквам, то трябва да почака. Все още говоря за оня първи ден. Довлякохме всички останали неща от колата и ги струпахме в предния салон, който сега благодарение на Сали изглежда страхотно, но тогава беше гол и сив, на пода — само един мръсен парцалив килим, и в далечния ъгъл — очукан хармониум. Евън дочупи една полуразпаднала се стара маса и запали огън, но това не помогна много, защото таванът беше твърде висок. Той се изправи пред камината с гръб към нас и мина наистина доста време, преди да се обърне.

— Е, легионе мой, не изглежда чак толкова зле, нали?

Тони отговори:

— Не, не чак толкова.

Едновременно с него се обади и Джулиан:

— Огромно е.

Сали само се засмя.

— Скъпи, аз си знаех, че ще трябва да се работи. Никога не съм живяла на място, което да не иска грижи.

— Фермата не иска — каза Евън. — Е, не чак толкова — и се усмихна на себе си. — Напротив, иска много, много работа, но аз ще се справя. Това е положението. Знаех, че известно време ще е доста трудно, но нямах ясна представа колко трудно. Искам да кажа: извинявайте всички. — После погледна право към мен и добави: — Особено ти, Джени. Това беше капак към всичко останало. Много съжалявам.

И сега, естествено, всички гледаха към мен. Можех да убия Евън, но в същото време се чувствах виновна и противна, защото той наистина се опитваше да бъде мил. Сали ме прегърна през рамо и рече:

— Джени е добре.

— Всички сме добре — обади се Тони. — Никой от нас не си е мислил, че е просто зашеметяващо удоволствие.

— Ще бъде като лагеруване — изръмжа Джулиан. — Аз обичам да ходя на лагер.

Сега и аз трябваше да кажа нещо.

— Абе не ми пука, не очаквах… — и само толкова. Това беше върхът на възможностите ми.

— Добре тогава — обобщи Евън. — Какво има за вечеря?

Нямаше китайска храна за вкъщи зад ъгъла — то нямаше и ъгъл, — най-близкият магазин беше в Шерборн — най-близкия истински град, през който бяхме минали, докато съм спала. Но се справихме чудесно с докараните запаси и след това огледахме кой къде ще спи засега и кои бани са използваеми. Евън включи бойлера, така че поне имаше топла вода, макар да беше с цвета на нюйоркските тротоари. Всички си легнахме рано. Нямаше какво друго да правим.

Тони и Джулиан останаха долу и си сменяха стаите на всеки пет минути. Аз бях на втория етаж в стаята до Сали и Евън. Както се чувствах, наистина ми се искаше да ме сложат в едно от онези жалки слугински стайчета, за да хвана туберкулоза или нещо подобно. Стаята ми, както и останалите, силно миришеше на плесен, а полилеите, които не се включваха от години, бяха силно прашасали. Но пък таваните бяха толкова високи, че изобщо не виждах лампите. Имаше големи прозорци да може господин Котак да влиза и излиза — след като най-сетне успяхме да ги отворим. Леглото беше хубаво, особено постлано с чаршафи от Западна осемдесет и трета улица. Беше голямо — с четири странични стълба, но балдахинът беше на парцали, затова го махнах.

Чувах как Сали и Евън си говорят тихичко, колкото и да се опитвах да не го правя. Наистина не исках да ги чувам, когато са насаме. Евън казваше:

— Мисля, че парите няма да са проблем. Семейство Ловел не са вчерашни — ще вложат всичко необходимо, за да се съживи фермата. Това изобщо не ме безпокои.

— Но ще отнеме двойно повече време, отколкото си предполагал — заговори Сали. — Заради къщата. И това те безпокои, нали?

Не можех да свикна с начина, по който разговаряше с него — не беше шантавата ми нюйоркска самотна майка Сали, а възрастен човек, толкова разумен и зрял, че винаги се чувствах странно. Евън се позасмя.

— Вината е моя. Трябваше да ви оставя по-дълго в Лондон при Чарли, да дойда тук сам и да оправя всичко. По дяволите, знаех си го. Но просто исках да си с мен.

Чух ги да се целуват. Свих се на леглото и зарових глава под студената раздърпана възглавница. Изобщо не мислех, че ще заспя, но заспах веднага и сънувах един след друг разни откачени сънища, пълни с хора, които не познавам. По някое време през нощта Сали поседна на леглото ми, освен ако и това не е било сън. Трябваше да я попитам още тогава, но не го направих, а сега тя не си спомня. Но аз мисля, че си спомня.

Първите месеци бяха истински кошмар, излишно е да се преструвам. Самата аз бях сериозна част от кошмара, може би най-сериозната. Искам да кажа, че се чувствах абсолютно нещастна и разпръсквах това чувство навсякъде. И ако някой в Стауърхед не се е чувствал съвсем нещастен, вината не е моя. Аз правех всичко възможно.