Питър Бийгъл - Тамзин

При писането на книга не е трудно да разкажеш какво е станало, дори да е било много отдавна, а да се опиташ да си припомниш не само отношението си към случилото се, но и какъв човек си бил. Точно такъв е случаят с описанието на първите дни във фермата Стауърхед.

Шест години по-късно Стауърхед си е съвсем обикновена ферма, предполагам, това е най-точната дума. Щом съм тук, мога да се събудя сутрин и да погледна през прозореца на спалнята ми дали от двора ме гледа една мудна крава на име лейди Каролайн Ламб и това е също толкова обикновено, колкото и бученето на раздрънкания джип на Евън към далечната страна на Испанския хълм или начинът, по който трепти въздухът в кухнята заради електрическата помпа. Също толкова обикновено, колкото танцуващия сред редовете зеле Тони (когато не е някъде на турне), упражняващ балетните си подскоци или нещо подобно край южния обор, с единствена публика господин Котак и безброй пилета. Също толкова естествено, колкото да чуеш Джулиан (само той от нас тримата си е вкъщи) да досажда на Ели Джон, на Уилям или Сет да му позволят да покара балировачката. Обикновено е също отново и отново да не усещам присъствието на Тамзин, когато се събудя.

Но още не мога да стигна до Тамзин, въпреки че точно за нея искам да пиша. Според Мийна трябва да опиша на какво приличаше фермата Стауърхед, когато я поеха Евън и Сали, проблемите, които имаха, докато пак я направят работеща, и особено как е изглеждало всичко на мен, измъкната от Ню Йорк и пльосната насред ужасните руини на едно имение в Дорсет. И е права, нали точно това се прави, когато се пише книга. Но е трудно.

Първо на първо, Стауърхед беше руина — дори и едно дете на Западна осемдесет и трета улица можеше да го забележи. Не че знаех как трябва да изглежда една истинска ферма, освен, че трябва да има крави. Но не беше трудно да забележа, че половината ограда я няма като зъбите в устата на старец, че двата обора и всички навесчета, кокошарници и кошари изглеждат мрачни и порутени, сякаш години наред отгоре им е валяло какво ли не и че онова, което не гниеше, ръждясваше — от плуговете, браните и до геранилата и дори ръчните колички. Трябваше само да се вгледам в лицето на Евън, за да видя как мести поглед от Сали към разпадащите се обори и обратно, от момчетата към мършавите пилета, мотаещи се в краката им, и обратно, от — аз все още си седях в колата, макар всички други да бяха излезли — към къщата, „Имението“, както продължават да го наричат местните хора, и обратно. Просто се взирах в лицето му, ясно ми беше, че се чувства като жалко размазано лайно, и ми беше гот.

Той наистина не беше помислил за нищо друго освен за земята. Евън си е такъв. Той може да вземе шепа пръст, да я помирише, дори да я опита и да каже какво ще се роди на нея и какво няма, какво би могло да се роди, ако хвърлиш това, онова или нещо друго в почвата. И винаги е прав, винаги точно както някои хора могат да кажат къде да се копае за вода или какво ще е времето утре; точно така познава за земята. Обаче изобщо не му беше хрумнало да помисли как момчетата, Сали и аз ще живеем на тази земя, в тази рушаща се къща на края на света. Всичките градени със Сали планове и мечти просто не се сбъднаха.

Сали беше страхотна. Тогава не разбирах, че трябва да се гордея с нея, но сега съм горда, като се сетя как стоеше там и се взираше в изровения кален път и мъртвата трева с цвят на бебешки дрисък около къща, която изглеждаше толкова добре на снимките. Не можех да видя лицето й, но изведнъж тя извика с онзи прекрасен делнично обикновен глас:

— Хайде, Джени, слизай. Вкъщи сме си.

Всеки мъкнеше по два куфара или две кутии, защото тогава не се стигаше с кола до къщата. Сега е друго, разбира се, но на Евън му трябваше цяла година да намери оригиналната алея, скрита на около половин метър надолу под наслоен тривековен боклук. Завинаги съм запомнила как всички ние — с наведени глави, без някой да промълви и дума — просто влачехме нещата си по калната пътека към онази стара-стара къща, която не ни искаше. Помня как Сали вдигна един спален чувал и го премести в дясната си ръка, за да може да протегне лявата и да намери опора в ръката на Евън. Начинът, по който той я гледаше… Ама аз наистина не съм пълен идиот. Дяволски добре знаех още тогава, че Норис никога не я е гледал така.

Помня и прозорците. Бяха толкова много — кръгли, правоъгълни, квадратни, големи и малки. Слънцето залязваше зад нас и всички прозорци пламтяха, сякаш къщата беше пълна с огън; не можехме да гледаме право в нея. Имаше един малък, остро очертан прозорец на третия етаж, който изобщо не отразяваше слънчевата светлина. Изглеждаше абсолютно черен, заобиколен от всички останали като дупка в небето, от която се процежда космически мрак.