Питър Бийгъл - Тамзин

Веднъж ме сгащи насаме — бродехме из розовата градина в Риджънтс Парк, а Евън и Сали бяха избързали малко напред. Хвана ми ръката, дръпна ме до един розов храст, за да изглежда, че говорим за него, и започна:

— Виж, Дженифър, бих искал да се опиташ да разбереш, че всичко това е също толкова трудно за Джулиан и за мен, колкото и за теб. — Нямаше приятния дрезгав баритон на Джулиан, но гласът му беше толкова наситен, че можеш да запалиш кибритена клечка от него. — Ние никога не сме молили татко и мама да се разделят и тя да се омъжи за французин и да отиде да живее с него и с децата му в Бордо. Нито пък него сме го карали да тича до Щатите, за да се връща оттам с майка ти и с теб и веднага след това да повлече всички от Лондон към някаква шибана ферма в Дорсет. — Той се опитваше да запази спокойствие, но не беше много по-спокоен от мен. Усещах ръката му да трепери върху моята. — Разбираш ли ме, Дженифър?

— Не ми викай Дженифър! Аз съм Джени. Зная, че от всичко това ви е наистина кофти, и искрено съжалявам, но поне сте си в собствената ви скапана страна. Защо трябва да зарежете всичко, което някога е имало значение за вас, и да започнете съвсем нов живот на някакво си място, с което нямате нищо общо и което съвсем не е там, където ви се ще да бъдете. И си искам котката! — Тук просто се разплаках. Казах, че не съм голяма ревла, но когато ми се случи да плача, винаги става така, без предупреждение.

Тогава Тони направи нещо мило. Заобиколи ме, така че Евън и Сали да не ме виждат, и ми подаде носната си кърпичка — голяма, синя, идеално сгъната — да си рева в нея. Никога не плача дълго, но пък количеството сълзи е значително. Кърпичката беше съвсем мокра, когато той си я получи обратно. Изобщо не каза нещо тъпо като например „не плачи“. Изчака да се наплача и просто рече:

— Те ни махат. По-добре да продължим.

Това и направихме. Разправяше ми колко вида футбол играят във Великобритания, докато настигнахме Сали и Евън. За момент тя ме изгледа изпитателно, но нали си имам толкова алергии и така или иначе през половината време носът и очите ми са зачервени. Продължихме разходката из Риджънтс Парк. Тони ми обясняваше нещо за топката в крикета. Крикетът е единствената игра на света, по-тъпа от бейзбола, защото продължава по-дълго, но тъкмо това му е хубавото.

Сали и Евън се ожениха в деня, преди да заминем за Дорсет. Имаше гражданска церемония при съдията за десетина минути със свидетели само Чарли и един служител от съда. Дрън-дрън-дрън, целунете булката, подпишете тук, честито, дълъг и щастлив живот, хайде на вечеря — съвсем безболезнено и толкова бързо се сдобих с втори баща и двама заварени братя. Цял ден не говорех с никого, но и никой не го забеляза, дори Сали.

И на другия ден — беше твърде ясно и твърде рано — се натъпкахме в малката кола на Евън — сив форд ескорт, идеално пасващ на свръхнаселението; багажът беше така накамарен в скутовете ни, че Евън надали виждаше нещо в огледалото за обратно виждане. Цялата кола клекна толкова, че — кълна се! — усещах задника ми да се влачи по пътя, щом минехме през някоя бабуна. Наистина бяхме тръгнали към Дорсет, за който знаех само, че е някъде на юг. И малко на запад.

Ние бяхме на задната седалка — Тони, Джулиан и аз. Джулиан си заплю десния прозорец, Тони ми остави другия. Отнасяше се с мен както с Джулиан и ми даде да го разбера. Аз просто се облегнах назад, опитах се да се наместя удобно под един куфар и кутия с кухненски съдове и затворих очи.

Наистина съм позадрямала на излизане от Лондон и може би малко след това, защото се събудих, когато Джулиан започна да пее „Сто бутилки бира — на стената“. Нямах представа, че я пеят в Англия. Все още бяхме в предградията — изглеждаше съвсем както в Ню Йорк: пешеходни алеи и „Макдоналдс“, кина и гаражи, телевизионни антени, стърчащи от толкова много червени покриви, че всичко пред погледа ти се размазва. И днес още не знам дали всичките са червени.

Евън каза на Джулиан да преразгледа репертоара си, ако има планове за единайсетия си рожден ден, така че Джулиан запя „Аз съм морж“ — цялата, куплет след куплет. Смяташе да започне и „Съберете се всички“, но Тони го цапна по главата. Джулиан обича „Бийтълс“ точно толкова, колкото и енчиладас и пици. Но за да спре, стига и едно тупване по главата.

Сали поиска да изпея с нея някои от старите неща, както правехме заедно навремето — „Водата е дълбока“, „Plaisir d’amour“ или „Диамантите са най-добрият приятел на едно момиче“, — но аз изобщо нямах намерение да пея пред тези хора. Това я обиди и ми стана малко кофти, но вече започваше да ми се гади, защото колата много друсаше и продължавахме да влизаме от едно кръгово движение в друго, сякаш се движехме постоянно в кръг. Трябваше отново да затворя очи и да не мисля за нищо. Понякога си мислех за господин Котак, понякога — за Джейк и Марта, но най-добре за стомаха е да не мислиш за нищо. Предполагам, че още съм поспала.