Питър Бийгъл - Тамзин

Фермата не е голяма — около триста хектара. В Щатите това е като детско игрище, заден двор; тази земя дори не може да ти върне парите. Но по времето на Роджър Уилоби е била достатъчно много за тази част на Дорсет. Била е дори още повече — не зная колко точно; с течение на времето семейство Уилоби попродали някой и друг ъгъл и някое късче земя. Най-вече през XIX век, когато времето доста дълго се задържало неблагоприятно и цените на земеделската продукция много паднали. Стауърхед тръгнал надолу около 1900 година и никога не се възстановил достатъчно. Последният Уилоби го продал след Втората световна война. Мисля, след тях имало четирима или петима собственици, всеки — все по-некадърен от предишния. Когато го купили семейство Ловел, мястото вероятно е изглеждало също толкова диво, колкото когато тук се е нанесъл Роджър Уилоби.

Семейство Ловел винаги са били бизнесмени, точно както семейство Уилоби — фермери. (В Англия хората са абсолютно наясно какво е било семейството им в миналото.) Собствениците на Стауърхед живеят близо до Оксфорд. Напоследък Евън доста често ходи там, защото те вече не идват толкова, колкото преди ние да се появим в Стауърхед. После те практически живееха при нас — появяваха се като ято червенолики птици и провеждаха дълги съвещания с Евън за плановете им Стауърхед да заработи нормално до две години и след това евентуално вече да започне и да печели. Според Евън те бяха велики романтици като стария Роджър Уилоби. Доста често го чувах отново и отново да им го повтаря.

— Не можеш толкова бързо да изправиш на крака ферма, изтощена като Стауърхед — за кой ли път обясняваше той. — Не говоря само за външния вид — оборите, помощните постройки и прочие, а имам предвид и самата земя. Горният слой почва е трагедия — умира за азот, години наред е ставал все по-неплодороден заради престъпна липса на здрав разум, а крадецът, който е правил напоителната система, трябва да бъде пребит до смърт. — Един или друг от семейство Ловел изсъскваше нещо при това изявление, но Евън, без да обръща внимание, продължаваше нататък: — Трябва ви четвърти кладенец, а много вероятно и пети — няма какво да се обсъжда. Три са били достатъчни в златната ера на добрия крал Чарлс, но нищо не може да е като навремето, включително водният ви преливник. Ето защо не става жито — това и фактът, че то не е подходящата култура за тази кисела почва и този климат. Там пък, където имате достатъчно вода — на горната ливада, — си имате едно прекрасно малко бълбукащо блато. Изобщо няма да се учудя, ако то е единственото маларийно блато в Англия.

Семейство Ловел винаги стигаха дотам, да питат Евън дали е възможно според него изобщо да се спаси фермата. И той им казваше винаги едно и също:

— Да, но няма да стане за една нощ, нито пък ще ви излезе евтино. Ще ви струва пари и много време и ако не искате да инвестирате и двете, може просто да зарежете всичко и да продадете земята за ферма за коледни елхи.

В Дорсет между другото наистина има такива ферми, при това големи. Нямам представа защо.

Да наблюдаваш Евън ден след ден с тези хора беше все едно да го виждаш съвсем различен. Имам предвид, че той продължаваше да говори тихо, косата му винаги беше рошава и понякога забравяше да се прибере вътре, когато вали, защото бил мислел за нещо друго. Но той знаеше какво говори — това е голямата разлика, — всички ония Ловел разбираха, че той знае, и на него не му пукаше какво си мислят те. Така вървеше. Не можеш да не си ти в такава ситуация. Пробвала съм.

Семейство Ловел сигурна са били впечатлени, но не и аз. Не забелязвах всичко това у Евън през онези първи месеци в Стауърхед освен на вечеря, защото денем той беше през цялото време навън, а аз най-често стоях при Сали — тя се опитваше да се справи с Имението, което означаваше да се разкъса, после пак да се събере нацяло и пак да се разкъса; по това време и аз се чувствах горе-долу така. На Сали не й беше много гот с мен, но все пак и от мен имаше някаква полза казвам го за себе си. Помагах в чистенето, след като най-после инсталацията и канализацията бяха готови, а с Тони метохме, бърсахме, търкахме всички стаи на първия етаж и повечето на втория. През цялото време сигурно не сме разменили и десет думи, но заедно работехме добре. Дори в една жега мислех да му кажа за гласовете в банята ми, но не го сторих. Днес бих го направила, Тони, ако някога прочетеш дотук.

Ако не работех, Джулиан ме влачеше из цялата ферма от ранна утрин ме будеше, като ме дърпаше за краката.