Питър Бийгъл - Тамзин

А Джулиан кимаше и уж се успокояваше, но прекарваше остатъка от нощта в моята стая и винаги ми беше приятна неговата компания. Защото и двамата с него знаехме как всъщност звучат гъските.

Семейство Ловел дадоха на Евън пълна свобода по отношение на фермата, щом започна преустройването й. Казаха му, че може да започне с рушене — ако иска, да събори всичко, само не Имението. Вероятно е взимал на работа наред в Шерборн и в другите близки градчета, всеки, когото преди не беше наемал за ремонта на къщата — мъже и жени, някои, от които не изглеждаха много по-големи от мен или Тони. Първо събориха всички бараки и пристройки; инструментите и съоръженията се държаха в единия обор, докато рушаха другия. След това Евън се зае с оградите — сигурно е сменил всеки стълб и всеки сантиметър тел около всичките триста хектара. А когато не правеше това, обикаляше нивите, водеше си записки, мърмореше си под носа и ровеше в пръстта. Всяка вечер Сали се чудеше какво да прави с ръцете му, но през цялата есен и зима те все изглеждаха като мляно месо.

Нищо в цялата история не се променяше — всичко си вървеше по същия начин, както отпътуването ни от Западна осемдесет и трета улица — всичко свършено наполовина, нищо не е същото като вчера и всички знаят какво става с изключение на мен. За капак в разгара на всичко това започнахме училище в Шерборн.

Досега отлагах да говоря за тази първа година в английско училище. Не че беше толкова ужасно — имала съм и по-лоши моменти в „Гейнър“, когато ме записаха там. А сега всички отделни неща в света бяха изгубили равновесие едновременно и бяха абсолютно непознати — от храната, езика и лявото движение до къщата, където живеех, и звуците, които чувах нощем. Мъжкото училище в Шерборн също беше ново за Тони и Джулиан, но те поне познаваха основното и не трябваше да се съобразяват с всяка крачка, която правят. Ако веднага бях срещнала Мийна, можеше да е малко по-различно. Ако господин Котак беше при мен… Но него го нямаше. Наистина в началото беше доста зле. Но при мен е все така.

В Шерборнското девическо училище носят униформи. Не че са лоши — морскосиньо сако, пола на шотланско каре, сив пуловер или бяла блуза, а и с всеки следващ клас получаваш все по-голяма свобода какво да носиш, докато стигнеш до шести клас, когато вече си бог и изобщо не си в униформа. Аз обаче бях в трети, точно в мизерната среда и напъхана в това синьо сако за векове напред. Обличайки го всяка сутрин, се чувствах по-малка — с цял живот по-малка, — отколкото когато бях в „Гейнър“. Възрастта, на която бях, си беше достатъчно кофти, но вече почти й бях свикнала. Сега се чувствах така, сякаш отново съм проблематично, ревливо момиченце с разбити колене, и това ми беше омразно. Направо се преобличах още в автобуса на връщане към вкъщи.

Автобусът беше другото нещо. Вече казах, че не завързвам лесно приятелства, а това, че бях приходяща ученичка, никак не допринасяше. В Шерборнското девическо училище има около четиристотин ученички, всичките са на пансион в училището и живеят в някой от осемте дома там с изключение на около двайсетина, които като мен всеки ден се прибираха вкъщи. Така че аз пропуснах и това усещане за връзка, каквото има, когато хората месеци наред живеят, хранят се, учат и са заедно през цялото време. Този училищен дух не се придобива в автобуса. Или поне аз не мога. Всички приходящи бяхме записани към някой дом както пансионерките, но не беше същото.

Мийна Чари също беше приходяща, но в автобуса не й обърнах внимание. Тя не беше сред онези, които седнаха до мен и ме разпитваха за живота в Щатите и дали съм виждала някога еди-коя си банда или еди-коя си кинозвезда. За известно време опитваха една след друга, но всички се отказаха доста бързо. Съжалявах, защото някои от момичетата бяха приятни, а после никога не ми проговориха отново. Зная, разбира се, че загубата си е моя.

Шерборнското девическо училище е разположено на сто и шейсет декара зелени хълмове в западните покрайнини на града и прилича на истинско имение, дори на дворец с двете си крила, тръгващи от централната кула. Евън нарича такива места „грандиозни пилони“, и аз, макар да не смятах да се впечатлявам, първия ден то адски ме впечатли. И досега е така.

Учеше се много по-здраво, отколкото в „Гейнър“, но никога няма да говоря за това. В „Гейнър“ винаги съм получавала доста добри оценки (което е различно от това, да си добър ученик; още тогава го знаех), но това тук беше друг свят и изобщо не можеше да става дума за сравнение. Трети клас, а ме караха да уча неща, с които бих се сблъскала едва в колежа; на всичкото отгоре половината бяха уж избираеми. Английска литература, математика, световна история, история на Великобритания, три различни науки, език (заради Марта избрах испански), да не говорим за спортовете или информационните технологии. Умът ми не си беше на мястото, аз не се побирах в кожата си и направо бях като парализирана от целия този първи срок. Нещата се влошиха още повече, като научих колко струва обучението ми на Евън и Сали. И Тони, и Джулиан имаха частични стипендии в мъжкото училище, но не и аз. Ала никой никога не каза и дума по въпроса.