Питър Бийгъл - Тамзин

— Джени, захарче. — Откакто се помня, винаги ме е наричал така. — Откажи се, Джен. Няма начин да не заминеш за Англия с майка си. Мандалото хлопна, сладурче.

Дори не се обърнах.

— Не се преструвам. Пък то си е само моя работа, дори и да си е така.

— Дори и да е така — поправи ме Клеон. — В Англия ще ти се карат за такива неща. — Той се протегна през рамото ми и погали малкото топло местенце на гушката на господин Котак. — Известно време живях в Лондон. Беше много отдавна, в друг свят. Там доста ми харесваше. — Лицето му имаше донякъде формата на жълъд, а предните му зъби бяха раздалечени и като се усмихнеше, изглеждаше като седемгодишен. Наистина много хубаво е, захарче, да отидеш на ново място, където никой не те познава, и да бъдеш някой друг, какъвто си искаш. Дори черно джудже. Удивително е. Препоръчвам ти го.

Не казвах нищо и се преструвах, че спя.

— Е, добре, запомни го — каза Клеон накрая и излезе. Почина след няколко години от рак на костите. Вероятно, когато седеше на леглото ми и ми говореше, вече го е имал.

Две седмици преди края на учебната година господин Хамел ме извика в кабинета си и ме попита вярно ли е, че заминавам за Англия. Когато потвърдих, лицето му се промени линиите по него сякаш се измиха, а очите му гледаха тъжно и озадачено. Макар че те обикновено си гледаха така.

— О, много жалко, Джени. Много щях да се радвам да продължиш при мен и догодина.

— И аз. Много съжалявам.

Господин Хамел стоеше пред мен и с всяка изминала минута сякаш се подмладяваше. Попита ме:

— Щастлива ли си, Джени? Това ли искаш? Това е важно за мен… за класа. Наистина бих искал да знам.

Чудех се какво да отговоря. Накрая само кимнах. Господин Хамел го прие.

— Добре тогава. Добре. Добре е за теб, Джени.

И после направи нещо странно. Протегна ръка неумело и бавно докосна с длан бузата ми. Беше студена и трепереше като ръката на баба ми Пола.

Господин Хамел плъзна ръка надолу по бузата ми.

— Джени, грижи се за себе си там, в Лондон. Ходи много на театър и си спомняй за нас, защото и ние ще мислим за теб. Аз ще си мисля за теб. — Леко отметна косата ми назад, а гласът му стана толкова тих, че едва го чувах: — Ще станеш толкова хубава. Помни думите ми.

Не знам дали това се смята за сексуален тормоз, пък и никога няма да разбера дали господин Хамел наистина се е опитвал да ме сваля. Но и сега помня какво ми каза и винаги ще го помня — беше първият човек извън семейството, който някога ми го е казвал. Каквото и да минаваше през главата на господин Хамел във връзка с мен, трябва да е било странно и Мийна сигурно е права — може би е трябвало да се оплача. Не съжалявам обаче, че не го направих.

Другото странно нещо беше, че господин Котак не се отдалечаваше от вкъщи, следваше ме от стая в стая и мяучеше постоянно (той никога не мяучи, освен, ако не умира от глад или ако му се пишка зверски). Изобщо не ме изпускаше от поглед, без да обръща внимание на сиамката Хъси, която се дереше на улицата. И беше страшно, защото не е такъв. Трябваше да разбера, че знае нещо.

Разбрах какво е то същия ден, когато Евън се върна. Сали замина да го посрещне на летището, а аз отидох с Норис на мач. Никой от нас двамата не е луд по бейзбола, аз просто не исках да съм свидетел на великата сцена на повторната среща. Норис пък смяташе да натяква на Сали всякакви глупости за семейната традиция, която щях да пренеса в Англия. Всеки от нас знаеше какво се върти в главата на другия, това по някакъв начин беше забавно, макар че никой нищо не каза. Постарах се да се прибера вкъщи не чак толкова безнадеждно късно, но Сали и Евън още ги нямаше. Поговорих с Марта по телефона, погледах телевизия и си легнах, а господин Котак се беше напъхал под мишницата ми. Не беше спал така, откакто беше малко котенце.

Сигурно съм била заспала много дълбоко, защото изведнъж Сали се оказа до мен; питаше ме дали съм будна. Бързо седнах в леглото.

— Будна съм, будна съм, пожар ли има? — Защото веднъж наистина имаше пожар. Бях малка, живеехме на Западна единайсета, а Норис беше още при нас. Само преди няколко нощи пак сънувах този пожар.

Сали се засмя.

— Не, дечко, няма пожар, всичко е наред. Но с Евън нямаме търпение веднага да ти кажем нещо, не можем да чакаме до сутринта.

Евън стоеше на вратата и явно се чувстваше неудобно.

— Джени — започна той, — ситуацията е като във вица за добрата и лошата новина. Добрата новина е, че в Англия ми предложиха страхотна работа — доста съм изненадан и въодушевен. Лошата новина е, че тя не е в Лондон, а всъщност доста на запад, в Дорсет, на място, наречено „Ферма Стауърхед“. Много, много отдавна е било чифлик и семейство Лавел, чиято собственост е сега, искат стопанството пак да заработи както трябва. И след това да продължа да го ръководя.