Питър Бийгъл - Тамзин

Трябваше да заминем през август. Сали искаше да завърша учебната година в „Гейнър“, а самата тя трябваше да свърши толкова неща, преди наистина да сме готови да тръгнем, че вече почти не я виждах. Наред с цялото търчане около самолетните билети, паспортите и дрехите, какво да вземем със себе си и какво да оставим тук, какво да правим с апартамента, тя продължаваше да преподава и същевременно се оглеждаше кой да поеме работата й. Между другото това се оказа проблем. Не зная как беше с учениците по пеене, но всички, на които преподаваше пиано, получиха страшен шок, когато им каза, че се омъжва и напуска страната. Всъщност никога не съм разсъждавала по въпроса дали майка ми е добър преподавател — тя си е просто Сали и това й е работата. Сега, докато наблюдавах тези възрастни хора, толкова объркани, че повече няма да учат именно при нея, сякаш тя беше единственият преподавател по пиано в целия свят, изведнъж започнах да гледам на нея като на някой друг, някой непознат. Всъщност всичко ме караше да я виждам по този начин — или поне по онова време.

Например като я гледах с Евън. Досега не съм казала нищо за него — а зная, че трябваше, — но просто продължавам да се учудвам, дори и сега. Той е горе-долу на годините на Сали — тогава беше около четирийсетте, не е едър, нито изглежда добре. Но не изглежда и зле. Точно от тези хора, които човек не би погледнал втори път, ако ги срещне на улицата. Издължено лице, кажи-речи с формата на диамант, по-широко там, където са свързани челюстите. Има лешниково-сиви очи с дръпнати надолу външни ъгълчета и коса повече или по-малко със същия дъждовен цвят, доста гъста, освен отпред, и винаги разрошена. Приятна широка уста, грозен нос. Когато бил дете, един кон му счупил носа — ударил го по главата или нещо подобно. Носът му не зараснал правилно. А по-късно пак бил счупен, но не помня как точно. Малки уши — no-скоро като на жена, отколкото мъжки. И слаб — не чак мършав, но определено прекалено слаб. Сали не би могла да намери друг, който по-малко да прилича на Норис.

Той се появи у дома заедно с нея няколко дена след като тя ми бе казала. Както обикновено, когато Евън идваше, грабнах една ябълка и три бисквити със стафиди и се упътих към стаята си. Но този път той ме повика:

— Не изчезвай току-така, Джени. Бих искал да поговорим половин минутка.

Вече знаех, че той не говори като англичаните, които бях виждала по телевизията. Щото каза „половин минутка“, а не например „пульин минть“. Но все пак той не говореше онзи висок английски като в театралните постановки на Би Би Си. Гласът му беше баш като на мъжага — по-дълбок, отколкото човек би очаквал, като го погледне, а пък си и мърдаше устните, когато говореше. Сега вече разбирам повечето англичанки, но говорът на мъжете направо може да те в луди.

Не отвърнах нищо. Просто се обърнах и зачаках. Евън заговори:

— Джени, всичко сигурно ти изглежда ненормално и те плаши, за което съжалявам. Ти дори нямаше възможност да свикнеш с мисълта, че с майката ти ще се женим, а отгоре на това трябва да се справиш с опаковането на целия си живот и да заминеш за далечно място, където всичко ти е непознато. Наистина съжалявам.

Сали дойде и се строи до него, а Евън я прегърна. Това ме развесели — не толкова той, колкото начинът, по който тя се разтопи в негово присъствие — нещо, което никога не бе правила с друг. Евън продължи:

— Виж, не мога да ти обещая, че всичко ще се нареди, че ще бъдеш напълно и винаги щастлива в Англия. Не мога да ти обещая, че съм идеалният втори баща за теб или че няма да намразиш Тони и Джулиан още от пръв поглед. Но със Сали ще се стараем да направим и дори невъзможното всички ние да имаме дом и ако ти споделяш с нас плюсовете и съмненията, това ще е от голяма полза. Мислиш ли, че би могла да се справиш с това, Джени?

Сега, като пиша, знам, знам, че това изглежда от негова страна като разумен, наистина приятелски жест към някого, който е бил най-малко приятелски настроен към него още от деня, когато Сали ни запозна. Сега вероятно ще изглежда трогателно, ако кажа, че тогава просто кимнах и измрънках „сигурно“, и отстъпих светкавично към стаята ми, господин Котак и любимата ми радиостанция, която нямаше да мога да хващам в Лондон. Работата е, че не исках той да бъде разумен; исках да е студен и гаден или поне глупав, за да не ми се налага да се съобразявам с чувствата му или да почна да го харесвам повече от Норис. Той май беше по-свестен от Норис в много отношения; това вече го подразбирах. Обаче колко ли такива хора има. И какво от това? За мен няма значение.