Питър Бийгъл - Тамзин

— Аз няма да си променя името, това ви го гарантирам. А няма да ходя и в Англия. — Казах им, че ще се видя с Норис след училище и ще го накарам да ми позволи да се преместя при него.

Джейк плъзна пореден поглед към Пако и тутакси за пореден път се отдръпна от Марта. Вече седеше на пейката само на половината си мършав задник. Той ме попита:

— А ако допуснем, че работата с баща ти не стане? Искам да кажа само да разгледаме подобна възможност.

— Съдебна опека — веднага отговори Марта. — Братовчедка ми Вики го направи. Майка й я биеше, баща й — също, и съдията я изпрати в сиропиталище. После тя сама си намери квартира. Това е, харесва ми! — Джейк вече клатеше глава, но Марта тупна с ръце по масата и повиши глас, поглеждайки към брат си: — Това е, Джени! Ти ще си намериш квартира и аз ще дойда да живея при теб. И няма да кажа на гадното си семейство къде се намираме.

— Майка ми не ме бие — възразих аз. — Не знае как. — Развесели ме мисълта за Сали, че тя не би се досетила как да удари някого. — Пък и всъщност нямам нищо против да живея с нея. Само не искам да живея с нея в Англия, това е.

— Искаш да избегнеш доведените бащи. — По принцип обясни Джейк. Самият той бе стигнал до втория, а майка му вече планираше номер три.

— Можеш да си сигурен — потвърдих аз.

— Съдебна опека — повтаряше Марта. — Казвам ти, Джени.

Отнесохме подносите си и отидохме на нашето специално място — там, където складират празните консерви, — защото Джейк имаше малко джойнт с размера на полицейска значка. Марта се разкикоти, но на Джейк и мен не ни подейства особено. Джейк каза, че било въпрос на телесна маса.

След обяда с Марта имахме въведение в драмата. Джейк си тръгна рано, защото в сряда ходеше с родителите си на семейна консултация. Обикновено се кефех в тези часове, но напоследък имах проблем с даскала, господин Хамел. Или поне си мислех, че е проблем, но тогава не бях сигурна, а предполагам, не съм сигурна и сега, след всичките тези години. Господин Хамел имаше хубава права коса с цвят на орех и нещо като трапчинки по бузите и половината момичета в „Гейнър“ пишеха по стените на кенефа разни глупости за това, какво щели да му направят. Някои от тях бяха забавни, а някои ме караха да се чувствам странно и да не знам къде да гледам, когато Марта ми ги показа. Но някои си бяха наистина забавни.

През последния месец-месец и нещо господин Хамел може би…, ама май си падаше по мен. Не че щях да разбера, ако беше така, защото никой на тоя свят всъщност не си е падал по мен — с изключение на Марк Ринзлър веднъж, на коледния купон. Първоначално беше добре, даже забавно, а после стана мазало — не, не е точно тази думата; стана тъпо и страшно, аз принудих Марк да спре и той вече никога не ми проговори. Но напоследък господин Хамел заставаше точно до мен, докато говореше, дългите му пръсти се плъзгаха по чина ми и от време на време той ме поглеждаше така, сякаш аз бях единствената в класа, която евентуално разбираше какво говори. Което не беше вярно. И след часа — или ако се срещнехме по коридорите, той ме спираше и питаше какво мисля за Антигена, за горката глупава Дездемона или за някоя друга, а аз стоях срещу него и все повече се изчервявах и все повече се потях. Дори ми даде домашния си телефон, ако някога имам въпроси по домашното. Носих го у себе си няколко дена.

Мийна продължава да смята, че е трябвало да се оплача от сексуален тормоз. Само че Мийна е красавица. Има много неща, които красивите хора не знаят. Красавици като Стейси Алтиери, Ванеса Уитфийлд и Морган Баскин биха се появили пред мен край шкафчето ми и биха попитали: „Е? Как е да си с него?“ И биха ме погледнали така, както гледат хората в очакване на някой мил или верен отговор, на парола. Всичко, което трябваше да направя, е да кажа паролата и тогава аз щях да съм с тях. Но не знаех никаква парола, никога не съм знаела. Затова те биха ме погледали още малко и после биха се изнесли нанякъде — обратно при готиките си приятели, обратно при красивото. А аз си стоя там, все още почервеняла и потна, и се чудя кое е сексуален тормоз и кое не е. Да, Мийна.

Както и да е. Имахме въведение в драмата и всичко вървеше добре, освен за Стейси Алтиери и Кевин Бел, които пускаха обичайните си тъпи шеги на тема „да бъдеш или да не бъдеш“. Господин Хамел както винаги стоеше точно до чина ми и аз можах да усетя одеколона му с аромата на пресен сняг и да видя, че на едната ръка има няколко счупени черни нокътя, сякаш притиснати от врата или нещо подобно. Колко е смешно, че помня точно това, когато през повечето време не мога да си спомня собственото си тъпо име.