Питър Бийгъл - Тамзин

Между другото двете изобщо не си приличаме. Тя е слаба и притежава оная абсолютно убийствена комбинация от тъмна коса и сини очи. Не зная дали наистина е красива, но е изящна, каквато аз никога няма да бъда — просто съм сигурна. В последните години кожата ми се е поизбистрила — заради английския климат, както казва Сали, — а Мийна ме учи да правя разни работи с косата си и аз наистина постигам някаква форма. Така че за мен все още има надежда, но все пак не е като да си изящна. Това обаче не ми пречи. Мога да живея и така.

— Уволнили са те — започнах аз. — Всички наведнъж и всички по едно и също време. Пречка си за кариерата им. И ще трябва да продаваме тениски на „Кълъмбъс Съркъл“.

Сали ме погледна с онзи крив поглед, с който не гледаше никого другиго, и каза:

— Джени, да не си — нали знаеш — пушила онова нещо?

Тя никога не би назовала тревата или коя да е друга дрога с истинското й име — винаги беше онова нещо и това обикновено ме влудяваше.

— Не — този следобед това си беше самата истина. — Пошегувах се, за Бога. Трябва ли да съм надрусана, за да се шегувам. Защо поне веднъж не ме оставиш на мира, а?

Всеки друг ден вероятно бихме се оказали въвлечени в истински голям скандал заради такава тъпотия и накрая и двете щяхме да се скрием засрамени в стаите си, твърде отвратени и разстроени, за да вечеряме. Имахме си и шега за диетата на Глукстейн — изкарваш на нея два месеца и губиш десет килограма и семейството си. Но този път Сали просто отметна глава настрани и ми се усмихна, а после изведнъж очите й се уголемиха, плувнаха в сълзи и тя каза:

— Джени, Джени, Евън ме помоли да се омъжа за него.

Не че не се изненадах. Все още мога да затворя очи и да се видя: как лежах в леглото всяка вечер през цялата онази година, прегръщах господин Котак и си представях как ще се държи тя, когато ми го каже, и как очаква да се държа аз. Понякога се виждах толкова сладичка и толкова щастлива за нея, че никога не бих го постигнала без друсачка. Друг път си мислех, че вероятно ще поплача малко, ще я прегърна и ще я попитам дали все още мога да наричам Норис „татко“ — както не съм му викала от тригодишна. А през кофти нощите смятах да кажа нещо от типа на: е, гот, обаче така или иначе мен това не ме засяга, щото смятам да замина за Лос Анджелис и да стана бездомник. Или филмов режисьор, или много известно момиче на повикване. Вариантите бяха много.

Но когато това наистина се случи, само я погледнах и казах:

— О. — По-точно дори не го изрекох, то просто се изтръгна от мен — не беше дума, не беше нещо, но това се получи след всичките онези представи. — О. — Историята на моя живот.

Сали наистина трепереше. Сигурна съм, защото единият крак на масата е по-къс от останалите и се чуваше нещо като жужене по пода, докато тя седеше там.

— Казах му, че ще трябва да го обсъдя с теб. — Едва я чувах.

— Добре — проговорих. — Добре.

Сали се изправи, заобиколи масата и ме прегърна. Сега не можех да определя коя от нас трепери. Тя шепнеше в косата ми:

— Джени, той е добър, добър човек е — такъв е, дете, и ти щеше да го знаеш, ако поне веднъж беше поговорила с него, поне за пет минути. Той е мил и забавен и когато съм с него, аз се чувствам самата себе си. Никога не съм се чувствала така с някого — никога, наистина никога. — След това тя ми се ухили, пак заприлича на малко дете и продължи: — Така де, присъстващите се изключват, естествено. — Което беше хубаво, но и глупаво, защото тя си знаеше. Обикновено се разбирахме добре, но не по начина, за който говореше. По онова време аз се чувствах наистина самата себе си само с господин Котак. По времето преди Тамзин.

Както и да е. Сали продължаваше да ме прегръща и да дрънка за Евън, а аз си стоях там и чаках да изпитам нещо друго освен вцепенение. Дъхът ми сякаш се бе втвърдил в гърдите ми както при астматичните пристъпи, които получавах като малка. Не че се задъхвах или нещо подобно — сега сякаш всичко вътре в мен се беше събрало на топка. Когато най-сетне успях да проговоря, звучах като някой друг, много далечен, дето не го познавам: