Питър Бийгъл - Тамзин

— И смяташ да заминеш за Англия? С него?

Сали ме погледна, както става в анимационните филмчета, когато лисицата или койотът падат от скалата, но още не са го разбрали, а просто продължават да тичат във въздуха. Отвърна бавно и отговорът прозвуча като въпрос:

— Ама, скъпа, разбира се, че ще заминем — и очите й пак се насълзиха, и сега тя замлъкна за известно време. Подадох й пакетче хартиени кърпички. Тя никога нямаше и не знам как се справяше без тях. Издуха си носа, сграбчи ме за раменете и ме разтърси. — Дете! Дете, ти да не мислиш, че аз просто ще си изляза и ще те зарежа? Не разбираш ли, че никъде няма да отида без теб — нито с Евън Макхю, нито с когото и да било? Не го ли разбираш? — Гласът й звучеше странно — като глас на анимационен герой.

— Защо той не може да се премести тук? — измрънках аз, както обикновено мрънкам, когато не мога да изрека нещо и наистина не искам хората да ме чуят — особено тези, на които го казвам. Мийна смята, че всъщност вече съм спряла да го правя, но аз си знам, че не съм.

— Но, скъпа, нали там му е работата — отговори Сали. За Бога, помня как ме влудяваше фактът, че тя никога не говореше за бачкането на Евън, а винаги за работата му. — Аз мога да върша навсякъде това, което работя тук, но Евън трябва да е в Англия, в Лондон. Освен това и момчетата са там, Тони и Джулиан, и ходят на училище…

— Е, аз също ходя на училище. Може би не си забелязала.

Господин Котак скочи от хладилника и се метна върху мен през масата. И четирите му лапи бяха като вдървени. Това беше номерът „котката на Франкенщайн“. Не го бях забелязала на хладилника, но господин Котак е винаги или там, или току-що е изчезнал оттам; той никога не е някъде помежду. Ето такава исках да бъда и това имах предвид, когато говорех за невидимостта. Повечето черни котки са червенокафяви отдолу — което се вижда на съответната светлина, но господин Котак си беше изцяло черен, въпреки че е половин сиамец. „Черен до мозъка на костите“ — често казваше приятелката ми Марта Велес. Той се изправи и обви врата ми с предни лапички, а аз усещах как мърка беззвучно, както само той може. Миришеше на препечен топъл хляб — тъмен-тъмен хляб, когато го вадиш от тостера точно навреме, точно преди да изгори.

— Можеш да го вземеш със себе си — включи се бързо Сали, сякаш аз не го знаех. — Той ще трябва да изчака карантината, но това, струва ми се, е около месец. — И пак ме погледна косо. — Знаеш ли, беше ми щукнала откачената мисъл, че всъщност може да ти хареса да започнеш съвсем нов живот някъде другаде — в друга страна, в ново училище, с нови хора, нови приятели, по нов начин да вършиш всичко. Искам да кажа, пробвай. Не си прекарала чак толкова страхотно последните година-две…

И тук аз излязох извън кожата си — трябва да го напиша точно така, — всичко ми се замъгли. Не знаех какво ще стане, докато не чух някакъв далечен глас да й крещи:

— Да бе. Може сега да не живея най-страхотния живот на света, но съм свикнала с него. За това помислила ли си? Знам, че имам само двама приятели и те са дори по-странни и от мен, но ги познавам и не искам да започвам всичко отначало на някакво шибано снобско място, където вали през цялото скапано време, а те карат да носиш и униформа. — Сали се опитваше да ме прекъсне, а господин Котак ме гледаше упорито и виреше опашка — както обикновено прави, когато не съм спокойна като него. А аз продължавах: — Добре де, добре, ще отида при Марта, при Норис, при когото и да е. Ей сега ще се обадя на Норис.

Грабнах телефона, но слушалката се изплъзна от ръцете ми — бяха толкова потни и трепереха. И това още повече ме вбеси. Казах й:

— Не се безпокой за мен. Ти отиваш в Англия — хубаво, приятно прекарване. Поздрави момчетата от мен, става ли?

Тряснах телефона и си отидох в стаята. Затръшнах вратата, а тя продължаваше да нарежда нещо, че най-сетне ще ме откъсне от гадните ми друсащи се приятелчета. Господин Котак се втурна вътре точно след мен — непрекъснато му повтарям, че някой ден ще го ковна — и скочи на леглото. Двамата си лежахме там… не знам колко дълго, часове наред. Диетата на Глукстейн.

Сигурно съм поплакала, ама не много. Наистина не съм голяма ревла. Лежах си с господин Котак на гърдите и прехвърлях възможностите. Норис постоянно повтаря едно — когато си на кофти място, объркан си и не знаеш кой път да поемеш, най-доброто, което можеш да сториш, е да замълчиш и наистина хладнокръвно да обмислиш възможностите си, вариантите, дори всичките да са пълни лайна, докато прецениш кой от тях е най-малко лайнян. Разбира се, щом Норис говори за възможности, той най-често има предвид по-добър договор, по-голяма гримьорна или самолетен билет за първа вместо за бизнес класа. Който смята, че артистите са мечтателни глупаци, дето и представа нямат за парите, изобщо не познава баща ми.