Питър Строб - Джулия

Тя продължаваше да жестикулира и държеше нещо в дясната си ръка. Именно него гледаха другите деца. Момиченцето избухна в остър смях и някакъв предмет блесна в лявата и ръка. Тя го постави върху това, което държеше, явно някакво зелено каре. Зеленото каре се завъртя за момент във въздуха — от това разстояние изглеждаше като парцал. Едно момиченце от „публиката“ наведе глава и Джулия видя как раменете и се раздвижиха, сякаш обхванати от луд смях. Русото момиченце направи строга забележка и другото вдигна отново глава. Децата се събраха и приближиха като заслепени… Не — помисли Джулия — заслепени не беше точната дума. Струваше и се, че усеща тръпките им докато се приближаваха до момиченцето, явно техен водач.

Тя започна да говори бързо, като подчертаваше с показалец това, което казваше. Всичко приличаше учудващо на урок в класна стая. Тя размаха зеления мек предмет — едно момиченце от слушащите се отдръпна назад. Русото момиче продължаваше да прави нещо с ръце, а другите деца се приближаваха все повече и повече. Джулия изпъна шия, за да види какво прави, но нейните ръце бяха скрити от наведената и напред глава. Едно от най-малките започна да плаче.

Миг по-късно спектакълът (ако това наистина беше спектакъл) завърши. Децата се разпръснаха, някои тичаха и викаха с дива радост. Други се отправиха към купчината пясък и започнаха да хвърлят шепи пясък. Често спираха, за да погледнат към русото момиченце, което обърнало им гръб седеше на същото място. Ровеше пясъка с ръка, сякаш искаше да направи дупка. Поведението й показваше, че знае че е наблюдавана и се надява да е така. Изглеждаше едновременно горда и безразлична. Когато спря да събира на купчинка пясъка, стана бързо и си избърса ръката. Тръсна глава с царствено движение и сърцето на Джулия се сви. Момиченцето се отправи към пътя точно зад нея. Лицето и изразяваше все така внимание и заинтригуваност. Какви сложни роли и ритуали имат децата! — помисли Джулия. Когато стигна до пътеката, момиченцето тръгна към центъра на парка и след няколко стъпки се затича. Бързо набра скорост и изчезна зад група възрастни, развявайки като конски опашки дълги прави коси.

Джулия стана — с по-малко грация от русото момиче — и, пресичайки пътя, стъпи на площадката за игра. Чувстваше се все още малко смутена като при събуждане от дълбок сън. Слънцето жареше по лицето й. Искаше да види мястото, където русото момиченце даде представлението си. Едно чернокожо момиченце на две-три години, с къдрава коса и големи тъжни очи се оказа точно пред Джулия. Скръсти ръчички пред престилката си, дръпна глава назад и впери очи в Джулия с отворени уста.

— Как се казваш? — попита то.

— Джулия.

Устата на момиченцето се отвори още повече.

— Дулия?

Джулия сложи за миг ръка върху гъвкавата коса на детето.

— А ти как се казваш?

— Мона.

— Познаваш ли момичето, което играеше тук преди малко? Малкото русо момиченце, което седеше и говореше?

Мона наведе глава.

— Знаеш ли как се казва? Мона пак наведе глава:

— Дулия.

— Джулия?

— Мона. Отведи ме.

— Какво правеше русото момиче, Мона? Някаква приказка ли разказваше?

— Тя прави. Разни неща. — Момиченцето присви очи.

— Отведи ме. Вземи ме на ръце. — Джулия се наведе.

— Какво прави тя? Какви неща?

Като продължаваше да гледа Джулия, Мона отстъпи няколко крачки.

— Пух! — каза тя, после избухна в смях, откривайки малки чудесни зъби. — Пух! — Тя се обърна бързо, падна на дупето си, но веднага стана и се отдалечи с несръчни крачки.

Джулия погледа известно време как Мона се клатушка към купчината пясък, после застана на мястото, където беше седнало русото момиче. Поколеба се малко, като се питаше дали не разкрива някаква тайна или код, после погали с ръка пясъка, както беше направило русото момиченце. Тъй като ръката и не срещна никаква съпротива, повтори същия жест. Накрая разчисти едно малко хълмче от пясък от другата страна на ръката си. С пръсти вадеше пясъка, който течеше в образуваната кухина. Продължи предпазливо да разравя. Когато дупката стигна десетина сантиметра дълбочина, пръстите и докоснаха някакъв твърд предмет и, продължавайки да си служи само с едната ръка, тя го измъкна постепенно. Появи се малко джобно ножче. По острието беше полепнал пясък. Джулия гледаше с изумление ножчето, после продължи да разравя наоколо. Пръстите и сграбчиха края на по-голям предмет и почти без усилие извади от пясъка трупа на малка костенурка, подобна на тези, които продаваха на децата за двадесет и пет цента, когато тя беше дете. Трябваше и малко време, за да види, че животното е осакатено.