Питър Строб - Джулия

Започна да й се повдига, изпусна осакатената костенурка и ножчето и преглътна слюнката си. С крак зарови дупката и се отдалечи бързо от купчината пясък. Страх я бе да не припадне и се отправи към една пейка на сянка. „Ще седна за малко — помисли си, — за да се съвзема преди да отида при Лили“. Избърса машинално ръка в роклята си и видя, че тънка следа от кръв беше изцапала шева. Лицето й бе обляно в пот. Избърса го с ръкав, който веднага стана на тъмни петна. Повече нямаше кураж да гледа децата.

След няколко минути Джулия вдигна глава, но веднага затвори очи, толкова силна беше слънчевата светлина. Трябваха и слънчеви очила. Имаше някъде. Да, останаха в Гайтън Роуд. Още ги виждаше на една кухненска масичка. Ще трябва да си купи нови. „Действах импулсивно — каза си, без да се замисля“. Нищо не доказваше, че малкото момиче беше убило костенурката или че я беше осакатило по този начин. Може би Джулия беше разровила пясъка на друго място. Такива красиви малки момиченца не правят подобни неща: според едно не много обосновано психологическо правило, хубавите деца би трябвало да бъдат по-здрави и по-уравновесени, отколкото грозните. Всъщност — Джулия оформи предпазливо тази идея в съзнанието си — тя се разстрои толкова, защото видът на костенурката й беше напомнил онова, което се случи с Кейт.

Не трябваше да казва за това на Лили. След като го реши, Джулия стана и пресече голямата тревна площ в посока към Плейн Три Хаус. Чувстваше се много смешна.

Двете жени седяха на слънце на терасата; горещината беше намаляла. От последния път, когато я видя, „бедната Лили“ беше подстригала косите си, побелели преждевременно, както на брат й. Къси и посребрени, те подчертаваха фините черти на лицето й и още по-ясно подчертаваха двойствеността в отношенията й с останалия свят. Все пак тя остана безразлична към новините, които Джулия й съобщи с напрегнат и нервен глас. В продължение на половин час Джулия смяташе, че Лили сигурно ще бъде щастлива да има отново Магнус само за себе си; но бързо призна пред себе си, че несправедливостта й е очевидна — Лили не реагира просташки. След като разказа всичко, Джулия се отпусна и се отдаде на гостоприемството — пиеше третия си джин с битер лимон, поднесен й от Лили в голяма чаша със звънтящи кубчета лед — от Лили с непредсказуемите постъпки.

— Вие сте наистина необикновена — говореше й тя. — Необикновена и необмисляща нещата. Истинска героиня от роман. Аз не виждам как бих могла да действам по подобен смел и дързък начин.

— Бог ми е свидетел, че аз не съм смела — протестира Джулия, смеейки се.

— О, да! Вие имате смела душа.

— В такъв случай аз съм страхливка със смела душа!

— Не трябва да се страхувате от Магнус, защото бил лош. Магнус не прилича на никой друг. Той винаги е бил ужасно различен. Той има самообладание. Понякога си мисля, че Магнус не е от този свят или че е на хиляда години и е защитен от неведома черна магия. Не престанах да се страхувам от Магнус от както навърши три години. Той вече имаше стара и силна душа. Мисля, разбира се, че не сте била права да го напуснете и се надявам с всички сили, че ще се върнете при него.

Лили пиеше чай и след като каза тези думи отпи една малка глътка, показвайки ясно, че има нещо да добави. След като чу да описват така мъжа й, Джулия се запита колко ли пъти Лили беше мислила за него с тези думи: „стара и силна душа“. Беше характерно за романтичния начин, по който тя възприемаше Магнус.

— Във всеки случай — започна отново Лили, — тъй като е в стила ви да не се съобразявате с моите съвети, не мисля, че ще последвате веднага и този.

— Имате ли новини от него? Как е той?

— Отчаян. Просто отчаян. Разбира се, аз не можах да му дам и най-малкото зрънце утешение. А ако можех — това би било голяма радост за сърцето ми, знаете. Наистина ще съжалявам за него, ако вие никога не се върнете при него.

— Не мога.

— Той ви обича. Тъй като съм единственият друг човек, когото Магнус някога е обичал, с изключение на Кейт, съм абсолютно сигурна в това.

— Моля ви, Лили, не говорете така. Това е непоносимо за мен.

След известно мълчание двете жени обърнаха поглед към парка и Джулия попита: „Ядосан ли беше?“.

— Не бих нарекла това яд — каза Лили. — Беше много наскърбен.

— Лили, трябва да ми обещаете, че няма да му казвате къде живея. Няма значение кое е в мой интерес, както казвате вие, или в интерес на Магнус. Моля ви, не му казвайте. Обещайте ми. Моля ви.