Питър Строб - Джулия

— Дори няма да стане въпрос за това — убеди я Лили. — Хората наистина имат изкривена представа за това, което правим. Сигурно очаквате да видите как от някоя тъмна стая се стича ектоплазма.

— Съгласна съм — каза Джулия, като се усмихна. — Обадете ми се, когато вашата група се събере.

— Чудесно — Лили беше видимо доволна. — А сега искам да ви направя един подарък. В замяна, надявам се да ми разрешите да хвърля един поглед на къщата ви в най-скоро време. Извинете ме за момент.

Лили напусна терасата и Джулия затвори очи. „Хубава двойка сме двете — помисли си тя. — И двете сме си изгубили главите.“ Помисли също да отиде да поздрави Марк, после вече за нищо не мислеше.

Лили я събуди, като я погали по рамото. Носеше един голям, жълт том под мишница, а с другата ръка държеше ножица.

— Спите вече половин час, скъпа.

— Мислех за Марк — обясни Джулия. — Бих искала да видя Марк. — Като каза това, отново се почувства пълна с енергия.

— Не би било много разумно, скъпа Джулия — отвърна веднага Лили. — Добре бяхте решили да не се виждате с Марк.

След като беше загубила единия си брат заради Джулия, в никакъв случай не искаше да загуби и другия; за разлика от Магнус, тя беше се сближила много с осиновения си брат през десетте изминали години. Все пак „защитната“ психология на Лили беше прозрачна за нейната снаха.

— Марк е толкова интересен — продължи Джулия — и ми се струва, че толкова малко го познавам. Магнус изобщо не го приемаше, ако може да се каже така. Понякога той ми се обаждаше по телефона и ние водехме дълги и приятни разговори. Това е може би единственият мъж, с когото съм флиртувала, откакто се омъжих за Магнус.

— Що се отнася до него, не съм изненадана. Ето, позволете ми да ви направя тези малки подаръци. Съжалявам, че нямам нищо по-добро, за да ви честитя влизането в новата къща, но вие ме изненадвате. Първо, една хубава книга с картини от вашия нов квартал. — Тя вдигна големия том пред Джулия: „Кралският град Кенсингтън“ от Еда Ролф. — Пълна е с изненадващи истории. От години не съм я препрочитала. Другият ми подарък ще бъдат няколко от тези цветя. — Тя посочи с ръка малката градина от искрящи цветя, които растяха в сандъци на другия край на терасата.

— О, нима ще откъснете тези хубави цветя заради мен! — възкликна Джулия, която ненавиждаше откъснати цветя. — Това ще бъде престъпление.

— Напротив — каза Лили и се наведе. Тя бързо откъсна една дузина. — Няколко лалета, малко от тази хубава бегония, а също от моите предпочитани — тези ужасни карамфили — и по едно-две от останалите. Ето. Сложете ги във вода, щом се върнете — добави докато й подаваше големия букет; — така ще останат свежи колкото дълго искате.

Джулия погледна със съчувствие към сандъчетата, но липсата на тези десет-петнадесет цвята дори не се забелязваше: те растяха толкова изобилно, че едва можеше да се съзрат две-три празнини. Смесеният парфюм на цветята, които държеше, я опияни. Те преливаха от чувственост. Едно лале с месести листенца докосна лицето и.

— Не искам да излезе, че ви гоня — каза Лили. — Можем винаги да сложим цветята във вода, докато си тръгнете. Защо не останете за вечеря? Да видим… имам няколко хубави агнешки котлета. Или пък това може да бъде една от вегетарианските ми вечери? Във всички случаи ще има достатъчно и за двете. После можем да гледаме един нов, хубав сериал по телевизията. Честно казано, не съм чела много от Тролъп, но толкова по-красноречиво е, когато се изиграе. И езикът му е толкова хубав, без онези вулгарности, с които младите автори злоупотребяват. Искате ли да го гледате с мен? Забавно е. И мога да ви разкажа какво стана в предишните петстотин серии.

— Отвикнах да гледам телевизия — каза Джулия с усмивка. — Вашият брат не я искаше вкъщи. Мисля, че ще се прибирам. Благодаря за всичко, Лили.

— Имате ли телефон?

— Теоретично не би трябвало, но имам. Той е все още на името на Уилям МакКлинтък. Впрочем ако викам по-силно, бих могла да ви говоря през парка.

Видимо удовлетворена, Лили направи знак на съгласие. Джулия пъхна книгата под мишница и хванала цветята с две ръце, се обърна, за да напусне терасата.

— И не забравяйте в никакъв случай обещанието си! — извика тя през рамо на Лили.

По-късно Джулия съжали, че не беше приела котлетите и предаването, които и предложи Лили. Заспа, както се беше изтегнала на големия кадифен диван на МакКлинтъкови, за да отпочинат краката й. Опитала се бе да почете романа, който беше започнала предишната нощ в хотела в Найтсбридж, изданието на Пенгуин на „Херцог“ от Сол Белоу, но след две страници заспа. Когато се събуди, миризмата на цветята се беше разпространила из цялата стая, в устата и лепнеше. Беше гладна, въпреки тъпата болка в средата на челото. Отбеляза с хартиена салфетка страницата и бавно се отправи към кухнята. Бялата блестяща повърхност на печката и хладилника остро отразяваше светлината. Потърси чаша в шкафа, после с отчаяние разбра, че МакКлинтъкови бяха отнесли всички съдове, както впрочем и бельото. В цялата къща нямаше нищо за ядене, нито за пиене. А по това време магазините бяха затворени. Джулия пусна студената вода и подложи лицето си, после се опита да пие с шепи. Скоро се отказа, пусна тънка струя и пи направо от чешмата. Водата имаше метален и стипчив вкус. Остави я да се изтече около минута и отново пи. Сега беше малко по-добра, но металният вкус оставаше. Реши да си купува минерална вода, освен ако не привикнеше към този вкус.