Питър Строб - Джулия

След като се навечеря обилно, без да бърза, и се наслади и на най-малката хапка от охлювите, от суфлето, приготвено от морски животни и накрая основното блюдо от птиче месо, Джулия плати с чек и излезе на все така оживената улица. Движението не изглеждаше намаляло — автомобилите сякаш бързаха, ръмжейки и скърцайки, към своята вечеря. Чак когато стигна до ъгъла на тихия Илчестър Плейс се сети, че ключът от къщата беше останал в джоба на роклята, която накисна в мивката.

„Небеса“ — простена тя. Изкачи стъпалата и се опита да отвори входната врата. Беше заключена. Вдигна глава и видя, че и в спалнята и в банята светеше. Прозорецът на стаята, който гледаше към задната част на къщата, беше отворен, но се намираше твърде високо за нея. Може би някой прозорец в кухнята или в трапезарията също беше отворен? Джулия мина покрай къщата, като опитваше всички прозорци, които можеше да достигне. На ъгъла на къщата видя, стъписана, че е смачкала бордюра от цветя, които МакКлинтъкови бяха посадили около къщата — малки, ярки цветове, с наивно оптимистичен вид. Смачкани и счупени те образуваха едва забележима в тъмното вълниста линия. За миг, но много силно, почувства, че къщата я отблъсква с цялата си тежест; тя не я заслужаваше и сега къщата го знаеше. „За бога“ — промълви тя като бутна с всички сили един друг прозорец. Но и този не се отвори.

Джулия мина зад къщата и се озова в градината, огряна от луната. Тревата имаше призрачен цвят — между зелено и черно. На тази бледа светлина цялата градина изглеждаше неестествена с масивите от големи избелели цветя, приличащи на неподвижни облаци. Отзад се издигаше тухлена ограда. Внезапно Джулия бе обзета от паническата мисъл, че някой се крие в градината, но бързо я прогони и мина в действие: натисна силно един след друг всички останали прозорци. Накрая стигна до малкото прозорче на банята, чиято долна част беше открехната.

Пъхна ръката си вътре, освободи резето, за да може прозорецът да се отвори свободно. Повдигна го — образува се един четириъгълник около тридесет сантиметра висок и четиридесет широк, точно на нейната височина. Пъхна главата си и успя да види пред себе си в розовото огледало, че тя запълва целия отвор. При нормални обстоятелства не би повярвала, че е възможно да се повдигне чак дотам и да провре тялото си през това малко пространство, но сега нямаше друг избор. Въздухът в банята беше мек и топъл. Не виждаше друга възможност, освен да счупи някое стъкло, но не искаше да извършва насилие върху къщата.

Докато се мъчеше да вкара раменете си през отвора, отново усети присъствие в градината. Обърна се със свит от страх стомах. Не видя никого. Поляната с убития цвят се разстилаше празна чак до масивите с цветя: никакъв знак за движение. Джулия присви очи и се опита да проникне с поглед в цъфналите, потънали в мрак храсти. Тя се изви, за да не падне, и почувства как мачка с крака бордюра с цинти.

— Знам, че сте там. Махайте се! — като каза тези думи с възможно най-авторитетния си тон, тя се почувства едновременно глупава и смела. Но нищо не помръдна в тъмната маса на храстите. След ката дълго се взира, реши, че е достатъчно сигурна, за да се обърне с гръб към градината. Отново почувства тежката топлина, която излъчваше къщата. Като си помагаше с ръце, крака и лакти, тя успя да напъха раменете си вътре. Освободената рамка на прозореца натискаше болезнено тила й. Избута се с всички сили и успя да се вмъкне до кръста.

Извъртя се, надявайки се, че тежестта на горната част на тялото ще увлече останалата. Всъщност се оказа заклещена като издут плод. Опита да се освободи с внезапно отблъскване, но само се одраска. Болката бе неочаквана, но поносима; забеляза, че й тече кръв. Опря се с всички сили на стената и като се извиваше леко, успя да напредне с още два-три сантиметра. Един последен тласък освободи ханша й и тя се намери на килима в банята. Падна на дясното си рамо; беше изгубила обувките си.

Трябваха й няколко минути, за да може отново да поеме дъх. Ръката и напипа студения мрамор на ваната. Мускулите на ханша я боляха, а стомахът и заплашваше да се изкачи в гърлото. Не смееше да мръдне от страх да не повърне. Беше и много топло на ръцете и на лицето. Накрая успя да се облегне на ваната. През тънката синя блуза мраморът й се стори много студен. Модерните мирни граждани, които водят заседнал живот, се парализират от шока, който им причинява и най-обикновената физическа болка. Джулия наскоро беше прочела тази теория в едно списание и си каза с тъга, че това изглежда вярно, поне що се отнася до нея. Чувстваше как кръвта пулсира под кожата на лицето й.