Питър Строб: Гърло

Уилям Дамрош, алкохолизиран следовател от отдела за убийства в родния ми град Милхейвън, щата Илиной, умря, може да се каже, за да предотврати написването на тази книга. Но човек пише това, което постоянно се завръща в паметта му, след което то отново се завръща.

Преди време под заглавието „Раздвоеният“ написах роман за убийствата на Синята роза, като Дамрош го нарекох Хал Истърхаз. Там никъде не намеквам за собствената си свързаност с убийствата на Синята роза, макар че точно поради тази си свързаност написах книгата. (Имаше и още една причина.) Исках да си обясня нещата — да видя дали мога да направя разрез до самото сърце на истината с това старо, старо оръжие, с този похабен от употреба меч, разказвачеството.

Написах „Раздвоеният“ след като бях изхвърлен от армията и се бях установил в една малка стая близо до Банг Лък, централният пазар за цветя в Бангкок. Във Виетнам бях убил няколко души отдалеч и един човек отблизо, толкова отблизо, че лицето му беше точно пред очите ми. В Бангкок това лице постоянно ми се явяваше, докато пишех. А заедно с него идваше, подобно на огромно ракообразно, закрепено към дъното на мъничка лодка, другият Виетнам, Виетнамът преди Виетнам, оня на детството. Когато детството започна да ми се явява, за кратко дерайлирах. Станах, както милостиво би могло да се каже „особен“. След около една позорна година си спомних, че съм на трийсетина години, че имам нещо като призвание и така започнах да се оправям. Или детството е много по-болезнено, когато се случва за втори път, или просто по-трудно го издържаме. Никой от нас не е толкова силен или смел колкото детето, което някога е бил.

Около година след като се стегнах, аз се върнах в Америка и всичко свърши с това, че написах две книги в съавторство с един писател на име Питър Строб. Те се казваха „Коко“ и „Мистерия“ — може и да сте ги чели. И да не сте, няма значение. Питър е симпатяга и живее в една голяма сива викторианска къща в Кънектикът, съвсем близо до Лонг Айлънд Саунд. Има жена и две деца и не излиза често. Кабинетът на третия етаж на къщата му е с размерите на цялата ми мансарда на улица Гранд, а климатикът и аудио системата му винаги работят.

Питър харесваше моите описания на Милхейвън. Очарован беше от мястото. Много добре разбираше чувствата ми към него. „В Милхейвън пада сняг посред лято“, казвах аз. „Понякога в Милхейвън прелитащи ангели покриват цялото небе“ — и той засияваше насреща ми за около минута и половина. Ето някои от другите неща, които му казах за Милхейвън: веднъж, откъм вътрешната южна страна на града група деца убиха един странник, нарязаха го на части и заровиха парчетата под една хвойна, а по-късно нарязаните и заровени части на тялото започнаха да се зоват една друга; веднъж един богаташ изнасили дъщеря си и я затвори в една стая, където тя беснееше и пиеше, беснееше и пиеше, без въобще да си спомня какво й се е случило; веднъж парчетата от убития и заровен под хвойната нададоха зов и накараха децата да ги съберат; веднъж един мъртвец бе обвинен в ужасни престъпления. А веднъж, когато парчетата от нарязания бяха събрани в подножието на дървото, целият човек се надигна и проговори, отново жив, възстановен.

Защото ние пишехме за една грешка, допусната от полицията в Милхейвън и подкрепена от всички жители на градчето. Колкото повече научавах, толкова по-лошо ставаше: както всички останали, аз бях приел, че Уилям Дамрош се е убил най-сетне, за да престане да убива други, или че се е самоубил поради чувство на ужас и вина за убийствата, които вече е извършил. Дамрош беше оставил бележка с думите СИНЯ РОЗА на бюрото пред себе си.

Но това беше грешка на интерпретацията — на въображението. Това, което повечето от нас наричат интелигентност, е всъщност въображение — съчувствено въображение. Полицията на Милхейвън беше сбъркала, аз също бях сбъркал. Полицията искаше да забрави случая по понятни причини; аз исках да го забравя по свои собствени.