Питър Строб - Гърло

Г-н Скунхейвън застана пред микрофона и се изкашля в шепи. Между стените на сутерена това прозвуча като изстрел. Дори побойниците от „Сейнт Игнейшъс“ изправиха гърбове.

— Що е Евангелие? — прогърмя г-н Скунхейвън, започвайки, както обикновено, без предисловия. — Евангелие е нещо, на което може да се вярва. — Той се облещи срещу ни и изрева: — А що е футбол? Той също е нещо, на което може да се вярва.

— Говори като истински треньор — каза ми непознатият и аз най-сетне го разпознах. Беше Джон Рансъм.

Отец Витейл, учителят ни по тригонометрия, се намръщи от другия край на масата. Той просто ни препрати смръщването, предназначено всъщност за г-н Скунхейвън, който беше протестант и не можеше да не звучи като протестант при подобни събития.

— За какво ни говорят Евангелията? За спасението. И футболът се отнася до спасението — каза треньорът. — Исус никога не е изпускал топката. Той спечелва големия мач. Всеки от нас е призван да направи същото по своя собствен начин. Какво правим, когато пред нас е вратата?

Извадих писалката си от джоба на ризата и написах на една смачкана салфетка: Какво правиш тук? Рансъм прочете въпроса ми, обърна салфетката и написа: Мислех си, че ще бъде интересно. Аз повдигнах вежди.

Да, интересно е — написа Рансъм на салфетката.

Бодна ме ярост при мисълта, че проявява снизхождение. За всеки от нас, дори за хулиганите от „Сейнт Игнейшъс“, сутеренът на църквата беше толкова познат, колкото и училищният стол. Всъщност столът ни беше почти идентичен с църковния сутерен. Бях чул, че в „Брукс-Лоуд“ сервитьори и сервитьорки обслужвали учениците на маси с ленени покривки и сребърни прибори. Истински сервитьори. Истински сребърни прибори, направени от сребро. Тогава ми хрумна още нещо. Написах: Католик ли си? И го побутнах с лакът. Той хвърли поглед, засмя се и поклати глава.

Разбира се. Беше протестант.

Е, и? — написах аз.

Чакам да разбера — написа той.

Вторачих се в него, но той се обърна към г-н Скунхейвън, който казваше на събраните, че Христовият атлет е длъжен да тръгне и да убива в името на Христа. Бум! Прас! Това иска Той от тебе. Никакви пленници!

Джон Рансъм се наведе към мене и прошепна:

— Тоя чешит ми харесва.

Отново усетих тръпка на възмущение. Джон Рансъм си въобразяваше, че ни превъзхожда.

Разбира се, и аз си мислех, че превъзхождам г-н Скунхейвън. Мислех си, че превъзхождам църковния сутерен, да не говорим за „Хоули Сепълкър“ и, по силата на съседството, за осемте пресичащи се улици, които съставляваха нашата махала. Повечето от съучениците ми щяха да свършат като работници в кожарските цехове, в консервните фабрики, пивоварните и работилниците за вулканизация, които оформяха границата между нас и центъра на Милхейвън. Знаех, че ако получа стипендия, ще отида в колеж; плановете ми бяха да напусна това място, колкото е възможно по-скоро. Харесвах мястото, където се бях родил, но това, което най-вече му харесвах, беше фактът, че в него съм се родил аз.

Дразнеше ме, че Джон Рансъм е пристъпил по моите места и слуша тъпотиите на г-н Скунхейвън. Тъкмо се канех да му кажа нещо остро, когато забелязах отец Витейл. Той като че ли възнамеряваше да скочи от стола си и да ме плесне по тила. Отец Витейл знаеше, че човек е грешен още в майчината си утроба и че „природата, опорочена от първия човек, е окаяна“, както казва свети Августин. Обърнах се напред и сключих ръце пред чинията си. Джон Рансъм също беше забелязал, че начумереният стар свещенослужител се кани да нанесе удар, и сключи ръце върху масата. Отец Витейл се отпусна отново на стола си.

Трябва да е имало малко завист в раздразнението ми. Джон Рансъм беше доста хубав, според една от представите за хубост по времето, когато Джон Уейн е бил смятан за хубавец, и носеше скъпи дрехи с лекота и естественост. Един поглед към Джон Рансъм ми беше достатъчен да разбера, че има цели гардероби, пълни с елегантни сака и скъпи костюми, че чекмеджетата му са натъпкани с ризи от оксфордски плат и че си има собствена закачалка за вратовръзки .

Г-н Скунхейвън седна, енорийският свещеник се изправи да каже молитвата и вечерята свърши. Всички играчи по футбол и бейзбол от „Сейнт Игнейшъс“ и „Хоули Сепълкър“ тръгнаха към стълбите.

Джон Рансъм попита дали не трябва да занесем чиниите си в кухнята.

— Не, те ще го направят — казах аз, кимвайки към изнурените жени, доброволки в църквата, които бяха застанали пред масите за сервиране. Те бяха сготвили за нас и много от тях бяха донесли боба и макароните в покрити съдове от собствените си кухни. — Как научи за това въобще?