Питър Строб - Гърло

— Къде е Грант? — изрева той. — Чух те, че говориш с него.

Нажеженият му поглед се спря върху мене и лицето му се затвори като мида.

— Кой е тоя? За Ейприл ли е дошъл?

— Не, Алън, това е мой приятел, Тим Андърхил. Ейприл не е в града.

— Но това е смешно — гневното маймунско лице се смръщи към Рансъм. — Ейприл би ми казала, ако заминаваше от града. А ти казвал ли си ми, че не е в града?

— Няколко пъти.

Старецът се приближи към нас на възлестите си щъркелови крака. Косата му се виеше около главата.

— Е, може би не си спомням всичко. Приятел на Джон, така ли? Познавате ли дъщеря ми?

При приближаването му миризмата се засили и смъденето в очите ми — също.

— Не, не я познавам — отговорих.

— Жалко. Щеше да ви срути. Ще пийнете ли? Имате нужда да пийнете, ако ще се забърсвате с Ейприл.

— Той не пие — каза Джон. — А и ти не трябва да пиеш повече.

— Елате с мен в кухнята, всичко, от което имате нужда, е там.

— Алън, трябва да те отведа горе — каза Джон. — Трябва да се измиеш.

— Взех душ тази сутрин — той тръсна глава към една врата от дясната страна на стаята, ухилен към мене, за да ми покаже, че бихме могли да се отскубнем на свобода в кухнята, ако се отървем от тоя досадник. После лицето му отново се затвори и той погледна враждебно към Джон.

— И ти можеш да дойдеш в кухнята, ако ми кажеш къде е Ейприл. Ако знаеш. В което се съмнявам.

Той стисна лакътя ми с кокалестите си пръсти и дръпна ръката ми.

— Е, добре, хайде да видим как е в кухнята — каза Джон.

— Аз не пия без мярка — каза Алън Брукнър. — Аз пия точното количество, което искам да изпия. А това е нещо друго. Пияниците пият без мярка.

Той ме повлече през стаята. Кафяви струйки и петна бяха засъхнали по краката му.

— Срещали ли сте се с дъщеря ми?

— Не.

— Страхотна е. Мъж като вас би я оценил — той блъсна с рамо вратата в стената с книги и тя се отвори, сякаш бе на пружини.

Тръгнахме по коридор с окачени по стените дипломи в рамка, награди и удостоверения. Между наградите имаше и няколко семейни фотографии и аз видях един по-млад, жизнен Алън Брукнър, обгърнал с ръка сияещо русокосо момиче, високо почти колкото него. Имаха такъв вид, сякаш светът е техен — самоувереността им го обгръщаше като щит.

Брукнър отмина снимката, без да я погледне, както навярно правеше десетина пъти на ден. В коридора миризмата му се усещаше още по-остро. Бяла козина като сплъстена паяжина покриваше кокалестите му рамене.

— Намери си добра жена и се моли да те надживее. Това е лотарията.

Той се промуши през още една врата и ме издърпа сред купища боклук в кухнята, преди вратата да се плъзне обратно. Миризмата на гниеща храна удави вонята на Брукнър. Вратата се отплесна на другата страна и удари Джон Рансъм, който каза: „Проклятие“!

— Мислил ли си някога за проклятието, Джон? Страшно интересно понятие, много двусмислено. В рая ние губим себе си във вечното възпяване на Бога, но в ада ние продължаваме да бъдем, каквито сме. При това ние смятаме, че заслужаваме прокълнатостта си и християнството ни казва, че тя ни е оставена от нашите първи прародители, Августин казва, че дори Природата е била прокълната и — той пусна ръката ми и се завъртя. — Къде, по дяволите, е бутилката? Бутилките, би трябвало да кажа.

Празни бутилки от уиски стояха до мивката; до задната врата имаше книжна торба, пълна с още празни бутилки. По плотовете и мивката лежаха кутии от пици, сред които, промъквайки се между мръсни чинии и обърнати с дъното нагоре чаши, пъплеха познати на вид кафяви насекоми.

— Искайте и ще ви бъде дадено — каза Брукнър, грабвайки неотворена бутилка уиски от една каса под мивката. Той я стовари върху плота и хлебарките в мивката се намъкнаха в най-близките кутии от пица. Той разпечата бутилката и махна капачката.

— Там горе има чаши — каза ми той и посочи към един шкаф до главата ми.

Отворих шкафа. Пет високи чаши бяха разпилени на полица, която можеше да побере трийсет. Извадих три и ги поставих пред Брукнър. Той донякъде наподобяваше изпаднал индийски свят мъж.

— Карай, днес може и да пийна — каза Рансъм. — Нека пием по едно, а после ще трябва да се погрижим за тебе.

— Кажи ми къде е Ейприл — Брукнър грабна бутилката и го погледна свирепо с маймунското си лице.

— Не е в града — каза Джон.

— Усърдните брокери не се моткат нагоре-надолу, когато клиентите им се нуждаят от тях. У дома ли е? Болна ли е?

— В Сан Франциско е — каза Джон. Той се протегна и взе бутилката от тъста си, така както полицай би отнел пищова на някой объркан тийнейджър.