Питър Строб - Гърло

Рансъм натисна копче и колата се изпълни с музика на тромпет — „Ранна пролет“ в изпълнение на Клифърд Браун. Погледнах към Рансъм с изненада и той каза:

— Радиостанцията на колежа „Аркхам“ пуска четири часа джаз всеки ден.

Той отново се отпусна на мястото си. Просто искаше да престане да слуша за Уолтър Драгонет.

Завих и навлязох в „Армъри Плейс“. Клифърд Браун, мъртъв от повече от трийсет години, произнесе фраза, която заличи смъртта и времето със самоуверена, небрежна красноречивост. Музиката почти ме измъкна от депресията, която Уолтър Драгонет беше предизвикал. Спомних си как съм слушал същата фраза преди всичките тези години в лагера „Крандол“.

Рансъм извърна глава, за да погледне тълпата, изпълнила половината от „Армъри Плейс“. Тълпата, която заливаше стъпалата пред полицейското управление и площада, се беше укротила. Плакати се вдигаха и сваляха. На един от тях пишеше ОСТАВКА ЗА ВЕС. Мегафонен глас изрева, че му е дошло до гуша да живее в страх.

Попитах Рансъм кой е Вес.

— Началник на полицията — измърмори той.

— Ще имаш ли нещо против да се отклоним за малко?

Той поклати глава.

Оставих ревящата тълпа зад себе си и продължих по улица „Хърейшо“, от другата страна на редакцията на „Леджър“ и на Центъра за изпълнителски изкуства. Улица „Хърейшо“ ни преведе през район с двуетажни тухлени складове, бензиностанции, магазини за алкохол и две храбри малки художествени галерии, които се опитваха да превърнат квартала в нов Сохо.

Клифърд Браун продължаваше да свири и слънчевата светлина пламтеше по стъклата и покривите на колите. Рансъм седеше облегнат назад и безмълвен, свил дясната си ръка върху устата си, с отворени, но невиждащи очи. При входа на моста имаше знак, който забраняваше минаването на превозни средства над един тон. Прекосих стария трополящ мост и спрях на отвъдната страна. Джон Рансъм изглеждаше, сякаш спи с отворени очи. Излязох и огледах реката и бреговете. Реката се плъзгаше лениво към Мичиган между високите прави бетонни стени. Беше пет-шест метра дълбока и толкова тъмна, че би могла да бъде и бездънна. Кални брегове, покрити с гуми и гниещи дървени щайги се простираха между стените и водата.

Преди шестдесет години тук е имало ирландски квартал, заселен с буйни, невъздържани мъже, които бяха построили пътища и прокарали трамвайни линии; за кратко време жилищата бяха обитавани от мъжете, които работеха в складовете оттатък реката; за още по-кратко време студентите от „Аркхам“ и Университета ги бяха завзели заради ниските наеми. Престъпниците, които те също бяха привлекли, бяха изтласкали студентите и сега блоковете бяха заселени от хора, които изхвърляха боклука и старите си мебели на улицата. Пивницата „Грийн уоман“ бе споделила общата съдба.

Кръчмата представляваше малка двуетажна сграда с наклонен покрив и бе построена върху циментова плоча, която се подаваше над източния бряг на реката. Откъм гърба й бяха добавени асиметрични пристройки. Преди построяването на „Армъри Плейс“, барът бе посещаван от чиновници и полицаи извън работно време. През лятото на кръгли бели маси с изглед към реката се сервираха оптимистични опити за ирландска кухня — „Агнешко а ла мисис Райли“ и „Задушеното на Пади Мърфи“. Сега масите бяха изчезнали и по празния бетон се ширеха надписи от спрейове. СКУЗ ДУФАЙ. РОМИ 22. УБИЙ МА СМРТ. Реклама за бира „Пфорцхаймър“ висеше накриво на един прозорец, обрамчен със зигзаг от лепенки. В една студена зимна нощ тук хората са се смеели, пиели и спорели, докато на десетина метра някой бе убивал жена с дете на ръце.

— Не беше ли безумна история това? — каза някакъв глас до рамото ми. Подскочих стреснато и се огледах. Джон Рансъм стоеше точно зад мене. Колата зееше отворена край пътя. Бяхме сами в огряната от слънце пустош. Рансъм имаше призрачен, безтелесен вид с избеленото си от светлината лице и бледите цветове на дрехите си. За миг си помислих, че има пред вид безумната история на Уилям Дамрош, и кимнах.

— Тоя луд — каза той, загледан в бунището по опечения бряг на реката. — Бил видял жена ми в офиса на брокера си.

Той направи няколко крачки и се вторачи в реката. Черната вода се движеше толкова бавно, че сякаш беше застинала. Блясъкът я застилаше като корица лед.

Погледнах Рансъм. Лицето му донякъде си беше възвърнало цвета, но все още изглеждаше на границата на изчезване.

— Ако искаш да чуеш истината, все още ме тормози фактът, че е чул за убийството на Рансъм, преди да го признае. А и не знаеше, че Манджълоути е бил ударен с нещо по главата, а не намушкан.