Питър Строб - Гърло

ПФ: Продължавайте, Уолтър. Имате ли носна кърпичка?

УД: Разбира се, че имам носна кърпичка. Имам една дузина носни кърпички. Всичко е наред, искам да кажа, аз съм наред. Както и да е, стоях си така значи до моята, ъ-ъ, майка ми. Беше наистина заспала. Нямах намерение да правя нищо. А и като че нищо не правех. Като че ли нищо въобще не се случваше. Наведох се и дръпнах свободната възглавница върху лицето й. И тя не се събуди, разбирате ли? Въобще не помръдна. Така че въобще нищо не се случваше. И тогава просто натиснах надолу възглавницата. Затворих очи и натисках възглавницата. След малко я вдигнах и отидох да си легна. В своята стая. На другата сутрин направих закуска за двамата, но тя не слезе, като й извиках, че е готова, така че се качих в стаята й и я намерих в леглото й и веднага разбрах, че е мъртва. Станалото — станало. Обадих се на полицията от телефона в спалнята. После отидох в кухнята, изхвърлих храната и зачаках да дойдат.

ПФ: И когато полицията дойде, какво им казахте за смъртта на майка си?

УД: Казах им, че е умряла, докато спи. И това си беше истина.

ПФ: Но не цялата истина, нали, Уолтър?

УД: Така е. Но аз не знаех точно каква е цялата истина.

ПФ: Разбирам. Уолтър, сега ще направим почивка и аз ще ви оставя сам за няколко минути. Ще ви притесни ли това?

УД: Оставете ме сам за малко, моля.

Фонтейн бутна стола си назад и се изправи. Той кимна два пъти и се отвърна от Драгонет.

— Удовлетвори ли ви това, господин Рансъм? — попита Уийлър. — Имате ли някакви съмнения относно идентичността на убиеца на съпругата ви?

— Как бих могъл?

Пол Фонтейн ми спести необходимостта да проговарям, като отвори вратата и влезе при нас.

— Мисля, че не е нужно да видите повече, господин Рансъм. Приберете се и си починете. Ако още нещо изникне, ще ви се обадим.

— Поне знаете кой е убил жена ви — каза Уийлър.

— Убил я е, защото я е харесвал — каза Рансъм. — Офисът й бил в съседство с неговия брокер. — Той изглеждаше объркан, почти слисан.

— Добра работа, Пол — каза Уийлър и се изправи.

Всички станахме. Фонтейн излезе от помещението и ние го последвахме в светлината на коридора.

— Спечелихте точка — каза Мънроу.

Фонтейн се усмихна тъжно.

— Мисля, че ще сме готови с обвиненията до края на деня. Мисля, че тоя ще трябва да го спретнем с по-голяма от обичайната ни шеметна скорост, защото иначе началството ще ни прати да чистим тоалетни. Не ми е много приятно да го казвам, но това, че измъкнах от Уолтър самопризнание, че е убил майка си, няма много да впечатли лейтенанта.

— Ами Маккандлис не е имал майка — каза Мънроу. — Дошъл е на света посредством теорията за Големия Взрив.

Фонтейн се дръпна назад и се вгледа в Уийлър и Мънроу с комичен ужас.

— Вие двамата май имате да си блъскате главите над едно-две нерешени убийства.

— Няма вече нерешени убийства в Милхейвън — каза Мъроу. — Не сте ли чули това?

Той се ухили към мене и Рансъм и се обърна да поеме из коридорите към отделението по убийствата. Уийлър тръгна след него.

— Май имате още един почитател в лицето на господин Драгонет — каза ми Фонтейн.

— Жалко, че не можа да ни каже кой е бил истинската Синя Роза, докато обясняваше кой не е бил.

Вън от залата за разпити, кожата на Фонтейн изглеждаше нещо средно между жълто и зелено, като спаружена маруля.

— Неговите случаи не са ли ви карали да потърсите протоколите от старите? — попитах.

— Синята Роза е бил доста преди моето време.

— Мислите ли, че бих могъл да хвърля едно око на тези протоколи? — той ме зяпаше така, че аз добавих: — Все още съм любопитен относно случая със Синята Роза.

— Правите проучвания за книгите си, след като сте ги написал?

Джон Рансъм тромаво се извърна към мене.

— Наистина, какъв е смисълът?

— Да, какъв е смисълът, господин Андърхил?

— Въпросът е личен — казах.

Фонтейн примигна на два пъти, много бавно.

— Тези протоколи са много търсени. Е, след като Майк Хоуган е толкова голям ваш почитател, може би ще успеем да преодолеем нашата обичайна непристъпна поверителност. Разбира се, първо ще трябва да намерим тези протоколи. Ще ви се обадя. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, господин Рансъм. Ще ви се обаждам в хода на нещата.

Рансъм му махна с ръка и започна да се отдалечава към старата част на сградата.

Хрумна ми още нещо и аз попитах Фонтейн:

— Научихте ли името на мъжа, който следеше Джон? Посивелият мъж с лексъс?

Фонтейн се нацупи. Бръчките около очите и устата му се врязаха по-дълбоко и меките, подпухнали части от лицето му придобиха още по-печален вид.