Питър Строб - Гърло

ПФ: И къде я намушкахте?

УД: В корема и в гърдите. Не си спомням точно.

ПФ: Нямате снимки от там.

УД: Снимам само вкъщи.

ПФ: През фоайето ли минахте, за да отидете в стаята?

УД: Минахме право през фоайето и се качихме с асансьора.

ПФ: Дежурният на рецепцията казва, че не е виждал госпожа Рансъм тази вечер.

УД: Не е. И ние не го видяхме. Това е „Сейн Олуин“, а не „Пфорцхаймър“. Тия хора никога не са си на мястото.

ПФ: Как напуснахте?

УД: Слязох по стълбите и излязох от задната врата. Мисля, че никой не ме видя.

ПФ: Мислехте си, че е убита.

УД: Такава беше идеята.

ПФ: Разкажете ми за тази сутрин.

УД: Всичко ли?

ПФ: Нека засега оставим Алфонзо Дейкинс и да се съсредоточим върху госпожа Рансъм.

УД: Добре. Нека си помисля. Добре. Тази сутрин бях разтревожен. Знаех, че госпожа Рансъм се оправя…

ПФ: Откъде знаехте това?

УД: Най-напред открих в коя болница е, като се обидих в „Шейди Маунт“ и казах, че съм съпругът на госпожа Рансъм, така че биха ли ме свързали със стаята й? Смятах да се обаждам във всички болници, докато попадна на истинската. Започнах със „Шейди Маун“, защото най-добре я познавам. Заради мама. Тя работеше там, знаете ли това?

ПФ: Да.

УД: Браво. Така че обадих се и попитах дали могат да ме свържат и телефонистката каза, не, госпожа Рансъм няма телефон и ако аз бях съпругът й, щях да знам това. Ако сте искали всички веднага да разберат къде е, точно на място сте я сложили. Всички от сорта на госпожа Рансъм отиват в „Шейди Маунт“. Мама ми е казвала това, когато бях малко момче, и то все още е вярно. Съжалявам, че трябва да ви критикувам и така нататък, но вие даже не се и опитахте да я скриете. Мърлява работа, ако питате мене.

ПФ: Така разбрахте, че е в „Шейди Маунт“, но как разбрахте за състоянието й? Как научихте номера на стаята й?

УД: Това беше много лесно. Нали ви казах, че мама работеше в „Шейди Маунт“? Е, понякога, разбира се, тя ме вземаше със себе си, така че аз познавах доста от административния персонал. Бяха приятелки на мама — Клиота Уилямс, Марджи Майстър, Бъдж Дюдроп, Мери Грейбъл. Много народ. Излизаха на кафе и така нататък. Когато мама умря, мислех си, че ще е добре може би да убия Бъдж или Мери, та да има компания. Защото мъртвите са като нас, имат нужда от разни неща. Те ни гледат през цялото време и им е мъчно, че не са живи. Ние имаме вкус и зрение и обоняние и чувства, а те си нямат нищо от тези неща. Взират се в нас, нищо не пропускат. Наистина виждат какво става, а ние едвам го забелязваме. Прекалено сме заети да мислим и объркваме всичко, така че пропускаме деветдесет процента от онова, което се случва.

ПФ: Все още не съм чул как сте открили…

УД: Боже мой, наистина не сте. Моля, извинете ме. Наистина съжалявам. Разказвах за приятелките на мама, нали така? Наистина, понякога имам нужда от цип на устата. Както и да е. Както ви казвах, Клиота умря и Марджъри Майстър се пенсионира и се премести във Флорида, но Бъдж Дюдроп и Мери Грейбъл още работят в „Шейди Маунт“. Някъде по времето, когато майка ми умря, Бъдж обаче реши по някаква причина, че аз съм противна личност и дори не ми говори вече. Та мисля си, че наистина трябваше да я убия. Та аз й спасих живота! А тя взема и ми обръща гръб!

ПФ: А другата приятелка, Мери Грейбъл…

УД: Тя още си спомня как съм идвал като малко момче и така нататък и, разбира се, аз обичам да се спирам на регистратурата на „Шейди Маунт“ отвреме-навреме и да побъбря. Така че цялата работа беше съвсем фасулска. Спрях се в обедната почивка вчера и Мери и аз си поклюкарствахме хубавичко. И тя ми каза всичко за знаменитата им пациентка, и как я пазели полицай и частна медицинска сестра, и как внезапно била започнала да се оправя там на третия етаж, и така нататък. През това време дъртата дебелана Бъдж Дюдроп фучеше и мърмореше съвсем сама до картотеката, но Бъдж прекалено се страхуваше от мене, мисля си, та да смее да направи нещо наистина явно. Само ми пращаше такива едни погледи. И аз разбрах какво трябва да направя.

ПФ: И тази Мери Грейбъл ви каза, че частната сестра прави почивка на всеки час?

УД: Не, имах късмет. Тя излизаше от стаята, точно когато завих по коридора. Така че аз бързо влязох. И го направих. После излязох, много бързо.

ПФ: Кажете ми за полицая в стаята.

УД: Е, трябваше да убия и него, разбира се.

ПФ: И какво?

УД: Какво какво? За какво питате — дали наистина е трябвало да го убия, или дали наистина съм го убил?

ПФ: Тук нещо не разбрах.