Питър Строб - Гърло

ПФ: Така ли?

УД: Не би могъл да е той, просто никога. Няма начин. Няма. Начин. Този следовател в книгата, той въобще не е хищник. Знаех това — само че не знаех още как се нарича, още не. Но който и да е бил той, той е бил като истински мой баща. Като мене, но преди мене. Преследвал ги е и ги е убивал. По това време аз убивах само животни, само така за упражнение, за да видя как е. Котки и кучета, много котки и кучета. Става с нож и е доста лесно. Най-трудното беше да се почисти скелетът. Никой не знае колко труд изисква това. Наистина трябва да търкаш и миризмата може да е доста противна.

ПФ: Помислихте си, че убиецът Синята Роза ви е баща?

УД: Не, помислих си, че е истинският ми баща. Няма значение дали е бил в действителност, или не. Майка ми никога не ми говореше много за баща ми, така че той би могъл да е който и да е. Но след като прочетох тази книга и открих колко е истинско това, разбрах, че съм като истински син на тоя човек, защото вървях по стъпките му.

ПФ: И така преди две седмици решихте да повторите това, което той е направил?

УД: Значи забелязахте? Не бях сигурен, че някой ще забележи.

ПФ: Ще забележи какво?

УД: Ами това. Почти го казахте.

ПФ: Вие го кажете.

УД: Местата — същите места. Забелязахте това, нали?

ПФ: Убийствата на Синята Роза са били доста отдавна.

УД: Няма оправдание за подобно невежество. Вие не забелязахте нищо, защото нищо не сте знаели. Това е наистина долнопробна работа.

ПФ: Съгласен съм с вас.

УД: Няма как да не се съгласите. Мърлява работа.

ПФ: Вие си дадохте такъв труд да пресъздадете убийствата на Синята Роза и никой да не забележи. Детайлите, разбира се.

УД: Хората никога нищо не забелязват. Отвратително е. Дори не забелязаха, че всички тия хора липсват. А сега сигурно няма да забележат и че са ме арестували или пък нещата, които съм извършил.

ПФ: Не берете грижа за това, Уолтър. Вие ставате доста известен. Вече сте прочут.

УД: И това не е правилно. Нищо особено няма у мене.

ПФ: Кажете ми за убийството на човека на улица „Ливърмор“.

УД: Човека на улица „Ливърмор“? Той беше просто някакъв човек. Причаквах на тая малка алея или каквото е там, зад хотела. Един човек се приближи. Беше някъде около полунощ. Помолих го нещо, кой знае какво, например дали ще ми помогне да внеса нещо в хотела през задната врата. Той спря. Мисля, че казах, че ще му дам пет долара. Тогава той се приближи и аз го наръгах. Продължих да мушкам, докато падна. После написах СИНЯ РОЗА на тухлената стена. Носех един маркер, който си бях купил, и той свърши работа.

ПФ: Можете ли да опишете тоя човек? Възраст, външен вид, дрехите може би?

УД: Съвсем, съвсем обикновен човек. Дори не му обърнах внимание. Може да е бил около трийсетгодишен, но и за това не съм сигурен. Беше тъмно.

ПФ: Ами жената?

УД: О, госпожа Рансъм? Това е друго. Нея познавах.

ПФ: Откъде я познавахте?

УД: Не че я познавах, като да сме си говорили или нещо подобно. Но знаех коя е. Майка ми остави малко пари като умря, около двайсет хиляди долара остави и аз исках да се погрижа за тях. Така че ходех в „Барнет и компания“, за да се срещам с господин Ричард Мюлър, той инвестираше парите ми. Виждах го около веднъж месечно. Поне за известно време то виждах, във всеки случай, преди нещата около мене да се развихрят, така да се каже. Госпожа Рансъм имаше офис точно до господин Мюлър — така че я виждах в повечето случаи, когато отивах там. Беше много хубава жена. Харесваше ми. После снимката й излезе във вестника, когато спечели оная голяма награда. Така че реших да я използвам за втория човек на Синята Роза, оня в „Сейнт Олуин“, стая 218. Трябваше да е точно същата стая.

ПФ: Как я вкарахте в хотела?

УД: Обадих й се в офиса и й казах, че имам да й казвам нещо за господин Мюлър. Накарах я да си помисли, че е нещо наистина лошо. Настоях да се срещнем в хотела, казах й, че живея там. Така че я срещнах в бара и й казах, че трябва да й покажа разните документи, които са в стаята ми, защото ме е страх да ги разнасям наоколо. Знаех, че 218 стая е празна, защото бях надникнал в нея точно преди обяд, когато се промъкнах през задната врата. В „Сейнт Олуин“ ключалките за нищо не струват и по коридорите няма никога никой. Тя каза, че ще дойде да види документите и когато влязохме в стаята, аз я намушках.

ПФ: Това ли е всичко, което направихте?

УД: Не, освен това я ударих. Това го имаше и във вестниците.

ПФ: Колко пъти намушкахте госпожа Рансъм?

УД: Може би седем-осем пъти. Там някъде.