Питър Строб - Гърло

— Много ти благодаря за това прозрение — каза Фонтейн. — Като започне да огладнява, ще те изпратя да уточниш нещата с него.

— Пол, въобразявам ли си, или тука има особена миризма? — той подуши въздуха.

— А, миризмата — каза Фонтейн. — Знаете ли какво каза нашият приятел, когато му обърнаха внимание върху миризмата?

— Ако не сте част от решението, вие сте част от проблема? — предположи другият полицай.

— Не съвсем. Той каза, цитирам буквално: „Канех се да се погрижа за това.“

Всички в стаята се закискаха. Фонтейн ги оглеждаше стоически, примирен с детинщините им.

— Господа, господа. Използвам точните думи на заподозрения. Човекът наистина е възнамерявал да се погрижи за миризмата, която била за него също така омерзителна, както и за съседите му.

Той вдигна ръце в комично молитвен жест и бавно се завъртя в пълен кръг.

Една скрита асоциация, която ме бе поразила още при влизането ми в канцеларията на следователите, най-сетне излезе на повърхността: тези мъже ми напомняха трупното отделение. Следователите по убийствата бяха не по-малко цинични и арогантни от Скут, Ратман и останалите, и хуморът им беше също така язвителен. Понеже по цял ден си имаха работа със смъртта, те трябваше да я направят смешна.

— Готово ли е за запис в номер едно? — попита Фонтейн.

— Шегуваш ли се? — попита следователят с пълното лице. Къса руса коса като перушина прилепваше към главата му, а безметежните му сини очи бяха раздалечени като на вол. — Всичко е подготвено.

— Добре — каза Фонтейн.

— Може ли, ъ-ъ, да гледаме и ние, ако искаме? — попита русият следовател.

— Обичам да гледам — припя широкоплещест инспектор с големи мустаци, които разпенваха горната му устна. — Искам да гледам.

— Можете да се присъедините към господин Андърхил и господин Рансъм зад преградата — каза Фонтейн с максималното достолепие, на което беше способен.

— Започва шоуто — каза инспекторът в дъното на стаята, който беше посъветвал Фонтейн да не си губи ума. Беше строен мъж с кожа с цвят на кафе с мляко и с почти деликатно, иронично лице. Единствен измежду всички в стаята, той все още не беше свалил сакото си.

— Моите колеги, вампирите — каза ми Фонтейн.

— Напомнят ми за Виетнам.

Нещо у Фонтейн недоловимо забави ход.

— Били сте там? Така ли се запознахте с Рансъм?

— Срещнах го там — казах. — Но го познавам от Милхейвън.

— И вие ли учихте в „Брукс-Лоуд“?

— Не, в „Хоули Сепълкър“ — казах. — Израснал съм на Шеста южна улица.

— Нашият Бастиан е от вашата част на града.

Бастиан беше поквареният херувим с перушинестата руса коса и раздалечените сини очи.

— Аз ходех на вечерите на атлетите във вашето училище — каза той, — когато играех футбол в „Сейнт Игнейшъс“. Помня треньора ви. Голяма скица.

— Христос не би изпуснал топката — казах аз, озадачавайки останалите.

— Исус стои с лице към вратаря — каза Бастиан. Той погледна нагоре с ръка на сърцето си, докато с другата ръка сочеше към някакви невидими хоризонти.

— Сърцето му е изпълнено с мощна воля за победа. Той знае, че обстоятелствата са против него, но той също така знае, че когато се тегли чертата, победата ще е негова.

Помнех всичко това по-добре от Бастиан, тъй като го бях слушал ден след ден в продължение на три години.

— Праведността е… какво? — Бастиан погледна право към флуоресцентните лампи.

— Праведността е мощен…

— Мощен огън! — изрева Бастиан, много по-успешно от мене наподобявайки господин Скунхейвън. Той все още сочеше към далечните врати с ръка, притисната към сърцето.

— Точно това беше — казах. — Предлагаше се с хамбургери и хавайски пунш.

— Е, сега вече сме добре подготвени — каза Фонтейн. — Бастиан, изведи Драгонет от килията и го остави в номер едно. Всички други, които идвате, да тръгваме, хайде!

Най-сетне разбрах, че тоя не се е опитвал да ме остави зад себе си, когато се втурна към сградата. Въпреки изтощението си, той беше възбуден от предстоящия разпит. Бързането му беше израз на силното му желание да стигне до оная стая.

Той тръгна към вратата и чернокожият инспектор и другият с енергичните мустаци се изправиха да го последват. Бастиан излезе през странична врата и пое по дългия коридор, който бях зърнал за миг.

Останалите тръгнаха към предната част на сградата. Фоайето беше малко по-хладно от канцеларията.

— Всичко по реда си — каза Фонтейн и се мушна в една стая с отворена врата. Луминесцентното осветление заливаше две покрити с пластмаса маси и няколко разнокалибрени стола. Трима мъже, които пиеха кафе на едната от масите, вдигнаха поглед към Фонтейн.