Питър Строб - Гърло

— Знам как да стигна до полицейското — напомних му аз.

— Да, но ако се опитате да влезете на паркинга без мене, може да ви помислят за репортер — каза той.

Пресякох и изтичах нагоре по улицата. Преди да успея да пъхна ключа си във вратата на понтиака, едър мъж по бермуди и синя риза изхвърча от предната врата на къщата с флага и жълтата лента.

— Чакайте малко — изкрещя той. — Искам да ви кажа нещо.

Отключих вратата и го изчаках да пресече моравата си. Имаше голямо шкембе и тънки космати крака и лицето му като на булдог беше пламнало. Той се доближи на около три метра и замахна с пръст към мене.

— Да виждате някъде на тая улица знак за ПАРКИНГ НА БОЛНИЦАТА? Местата за паркиране на тая улица не са за вас — можете да паркирате до автоматите или да отидете отзад до паркинга на болницата. Писна ми от тоя тормоз.

— Тормоз? Вие не знаете какво значи тая дума — аз отворих вратата на колата.

— Чакайте малко — той заобиколи пред колата ми, все още сочейки в мене с пръст, — това са наши места. Платил съм куп пари, за да живея в тоя район, а хора като вас го третират като обществен паркинг. Тая сутрин някакъв седеше на моравата ми — на моята морава! Излезе от колата си и седна на моравата ми, като че ли е негова, и после отиде в болницата!

— Вашата жълта фльонга го е накарала да се почувства като у дома си — казах и влязох в колата си.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Помислил си е, че е в свободна страна — стартирах колата, докато той ми обясняваше всичко за свободата. Бил патриот и по тоя въпрос имал много мисли, които хора като мене нямало да разберат.

Синият седан на Фонтейн ме преведе през центъра на един град, който изглеждаше обезлюден.

Илюзията за пустота се стопи веднага щом наближихме „Армъри Плейс“. Материалите във вестника бяха вече докарали може би стотина души пред вратите на полицейското управление. Над главите им бяха настръхнали плакати. Тълпата се разливаше надолу по широките стълби на огромната сива сграда и се проточваше по широкия площад между нея и кметството. На върха на стълбите един мъж, смален от разстоянието, крещеше по мегафон. През слушателите му си пробиваше път снимачен екип, които заснемаха всичко това за вечерните новини.

Синият седан зави надясно в края на площада и след още една пресечка зави отново надясно по уличка без означения. Един надпис гласеше: ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА КОЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.

Тухлените стени притискаха тясната уличка. Последвах колата на Фонтейн по един широк правоъгълен паркинг, претъпкан с полицейски коли. Униформени полицаи, смалени от високите стени, разговаряха, облегнати на колите. Гърбът на полицейското управление се надигаше от противоположната страна на паркинга. Неколцина полицаи извърнаха глави при влизането на понтиака. Когато паркирах на свободното място до колата на Фонтейн, двама от тях се появиха на вратата ми.

Фонтейн излезе от колата си и каза:

— Не го застрелвайте, с мене е.

Без да се обръща, той тръгна към една черна метална врата от задната страна на сградата. Двете ченгета се дръпнаха и аз забързах след него.

Подобно на старо начално училище, сградата на полицията беше плетеница от тъмни коридори с протрити дървени подове, редици от врати с матови прозорци и кънтящи стълбища. Фонтейн се втурна покрай отрупано информационно табло и отвори вратата към една гардеробна. Един полугол мъж, седнал на пейка, извика:

— Как е Манджълоути?

— Умря — каза Фонтейн.

Той затича по стълбите, прескачайки стъпалата, и отвори с трясък вратата с табела УБИЙСТВА. Последвах го в стая, където половин дузина хора замръзнаха на бюрата си при вида ми.

— С мене е — каза Фонтейн. — Да се залавяме за работа и да разпитаме веднага тая фъшкия.

Другите вече бяха престанали да ме забелязват.

— Да му дадем възможност да се обясни — Фонтейн свали сакото си и го постави на облегалката на стола. Папки и хвърчащи листи бяха струпани на бюрото му. — Нека спретнем всички нерешени убийства от картотеката и да почнем на чисто. Тогава всички ще са щастливи.

Той запретна ръкави. Стаята миришеше на пот и застоял цигарен дим. Беше малко по-горещо, отколкото на улицата.

— Не си губи ума — каза му някой от дъното на стаята.

— Добре де — въздъхна Фонтейн.

— Пол — каза един следовател с кръгло, пълно лице, като вдигна поглед към него от съседното бюро — не ти ли е хрумвало — сигурен съм, че ти е хрумвало — че твоят арестант придава изцяло нов смисъл на израза „да направя главата“?